Устата на алхимика се изкриви в грозна гримаса.
— Преди шестстотин години в Испания срещнах еднорък мъж, който ми разкри някои от тайните на Сборника. Той също отказа да назове на глас името си. — Никола изведнъж погледна втренчено към Софи. — Ти носиш у себе си спомените на Вещицата. Ако се сетиш за някое име… за всички нас ще е по-добре да не го изричаш на глас.
Момичето затвори уста толкова бързо, че прехапа устната си. Знаеше името на човека, за когото говореха Фламел и Сен Жермен. Също така знаеше кой е и какъв е. И тъкмо се готвеше да изрече името му.
Фламел се обърна пак към графа.
— Знаеш, че силите на Софи бяха пробудени. Вещицата й предаде основите на Въздушната магия, а аз твърдо съм решил двамата с Джош да бъдат обучени във всички стихийни магии колкото се може по-бързо. Знам къде има майстори на Земната и Водната магия. До вчера си мислех, че може би ще се наложи да търсим някой от Древните, свързани с огъня — Мауи36 или Вулкан, или дори твоя стар враг Прометей. Сега се надявам, че това няма да е необходимо. — Той спря, за да си поеме дъх. — Мислиш ли, че ще можеш да обучиш Софи на Огнената магия?
Сен Жермен примигна изненадано. Скръсти ръце пред гърдите си, премести поглед от момичето към алхимика и поклати глава.
— Не съм сигурен дали ще мога. Даже не съм сигурен дали трябва…
Жана посегна и сложи дясната си длан върху ръката на съпруга си. Той се извърна да я погледне и тя кимна почти незабележимо. Устните й не помръднаха, но въпреки това всички ясно я чуха да казва:
— Франсис, трябва да го направиш.
Графът не се поколеба.
— Ще го направя… но дали е разумно? — попита той сериозно.
— Необходимо е — каза тя простичко.
— За нея това ще е голям товар… — Той се поклони на Софи. — Прости ми, не исках да говоря за теб, сякаш те няма тук. — Погледна пак към Никола и добави със съмнение: — Момичето още се мъчи да се справи със спомените на Вещицата.
— Вече не. Аз се погрижих за това. — Жана стисна ръката на съпруга си. Тя завъртя глава, за да огледа всички около масата, и накрая спря погледа си върху Софи. — Докато тя спеше, аз й говорех, помогнах й да подреди спомените си, да отдели собствените си мисли от тези на Вещицата. Не мисля, че отсега нататък ще я безпокоят толкова.
Софи беше шокирана.
— Влизала си в главата ми, докато съм спяла?
Жана д’Арк поклати леко глава.
— Не съм влизала в ума ти… Само ти говорех, давах ти указания какво и как да правиш.
— Видях те как говореше… — започна Джош, а после се намръщи. — Обаче Софи спеше дълбоко. Не би могла да те чуе.
— Чу ме — каза Жана. Погледна право към Софи и постави лявата си длан върху масата. По върховете на пръстите й се появи пропукваща от енергия сребърна мъгла и от нея се отделиха мънички искрици светлина, които заподскачаха като капчици живак по масата към ръцете на момичето, отпуснати върху полираното дърво. Докато те се приближаваха, ноктите на Софи засияха в мътно сребърно, а после внезапно точиците светлина се увиха около пръстите й.
— Ти може да си близначка на Джош, но двете с теб сме сестри. Ние сме Сребърни. Знам какво е да чуваш гласове в главата си; знам какво е да виждаш невъзможното, да знаеш непознаваемото. — Жана погледна първо към Джош, а после и към алхимика. — Докато сестра ти спеше, аз говорих непосредствено на несъзнателния й ум. Научих я как да контролира спомените на Вещицата, да игнорира гласовете, да затулва образите. Научих я как да се предпазва.
Софи бавно вдигна глава, с разширени от изненада очи.
— Ето кое е различното! — възкликна тя, едновременно по-тресена и изумена. — Вече не чувам гласовете. — Момичето погледна към своя брат-близнак. — Те се появиха, когато Вещицата преля знанието си в мен. Бяха хиляди, крещяха и шепнеха на езици, които едва разбирах. Сега е тихо.
— Те още са там — обясни Жана. — Винаги ще са там. Но сега ти ще можеш да ги викаш, когато са ти нужни, да използваш знанията им. Също така започнах да те уча как да контролираш аурата си.
— Но как си могла да го направиш, докато тя спеше? — настоя Джош. Самата мисъл за това му се струваше ужасно обезпокоителна.
— Само съзнателният ум спи, несъзнателният винаги е буден.
— Какво имаш предвид под „да контролирам аурата си“? — попита объркана Софи. — Мислех, че тя е само това сребристо електрическо поле около тялото ми.
Жана сви рамене с изящно движение.
— Аурата ти е толкова могъща, колкото и въображението ти. Можеш да я оформяш, моделираш, извайваш според желанията си. — Тя протегна лявата си ръка. — Затова аз мога да направя това. — Около плътта й с щракване изникна метална ръкавица. Всеки нит беше идеално оформен, а върху опакото на пръстите имаше дори точици ръжда.