— Да, това е карта — съгласи се Фламел. — Но как разбра? Вещицата от Ендор никога не я е виждала…
— Не, няма нищо общо с Вещицата — усмихна се Софи. Тя се наведе над масата и косата й докосна тази на брат й. Посочи горния десен ъгъл на пергамента, където с червено мастило беше надраскано мъничко, почти незабележимо кръстче. — Това определено прилича на N — каза тя, сочейки върха на кръстчето, — а това е S37.
— Север и юг. — Джош кимна бързо в знак на съгласие. — Гениално, Соф! — Погледна към Никола. — Това е карта.
Алхимикът кимна утвърдително.
— Много добре. Това е карта на всички лей-линии в Европа. Малки и големи градове, дори граници могат да се променят до неузнаваемост, но лей-линиите си остават същите. — Той вдигна квадратното парче пергамент. — Това е нашият паспорт за връщане от Европа в Америка.
— Да се надяваме, че ще ни се отдаде възможност да го използваме — промърмори Скати.
Джош докосна края на увития във вестник вързоп, който стоеше по средата на масата.
— А това какво е?
Никола нави пергамента и го прибра обратно в тръбичката, която пъхна в джоба на якето си. После започна да отвива вестника от предмета на масата.
— Към края на XIV век с Пернел бяхме в Испания и там едноръкият ни разкри първата тайна на Сборника — каза той, без да говори на никого конкретно. Сега френският му акцент изпъкваше.
— Първата тайна ли? — попита Джош.
— Видяхте текста — той се променя… само че го прави в строга математическа последователност. Не е произволно. Промените са свързани с движението на звездите и планетите, фазите на луната.
— Като календар ли? — попита момчето.
Фламел кимна.
— Точно като календар. След като научихме тази ключова последователност, разбрахме, че можем най-после да се върнем в Париж. Щеше да ни е нужен цял живот — няколко живота, — за да преведем книгата, но поне вече знаехме откъде да започнем. Така че аз превърнах няколко камъка в диаманти и няколко плоски шисти в злато, и двамата поехме по дългия път обратно към Париж. Разбира се, вече бяхме привлекли вниманието на Тъмните древни и Бейкън38 — зловещия предшественик на Дий — ни настигаше.
Вместо да поемем направо към Франция, ние обикаляхме по затънтени пътища и избягвахме често използваните планински проходи, защото знаехме, че ще бъдат наблюдавани. Все пак онази година зимата дойде рано — предполагам, че Тъмните древни имаха пръст в това — и ние се оказахме заседнали в Андора. Именно там открих това… — Той докосна предмета върху масата.
Джош погледна към сестра си и повдигна вежди в безмълвен въпрос.
— Андора? — произнесе той само с устни; Софи беше много по-добра от него по география.
— Една от най-малките държави в света — обясни тя шепнешком. — Намира се в Пиренеите, между Испания и Франция.
Фламел разви още от хартията.
— Преди да умра, скрих този предмет дълбоко в камъка над трегера на къщата на улица „Монморанси“. И през ум не ми минаваше, че пак ще ми потрябва.
— Във? — попита Жана объркана. — Каза, че си го скрил вътре в него?
— Да. Промених молекулярната структура на гранита, натиках това в един каменен блок, а после върнах трегера в първоначалното му твърдо състояние. Просто преобразуване: като да пъхнеш орех в кутия сладолед. — Той дръпна последния вестник.
— Това е меч — прошепна смаяно Джош, взирайки се в късото тясно оръжие, която лежеше върху осеяната с вестници маса. Предположи, че е дълго около половин метър, простичката му кръстата дръжка бе увита в ивици лекьосана тъмна кожа. Острието като че ли бе направено от искрящ сив метал. Не, не метал. — Каменен меч — каза той на глас и се намръщи. Това му напомняше за нещо… сякаш едва ли не го беше виждал и преди.
Но още докато го казваше, Жана и Сен Жермен се дръпнаха рязко от масата, като столът на жената даже се прекатури, в стремежа й да се отдалечи от меча. Зад Никола Скатах изфуча като котка и вампирските й зъби се показаха, когато отвори уста, а щом заговори, гласът й трепереше и акцентът й беше силен и груб. Изглеждаше едва ли не ядосана… или уплашена.
— Никола — каза тя много бавно, — какво прави у теб това отвратително нещо?
Алхимикът не й обърна внимание. Погледна към близнаците, които продължаваха да седят край масата, застинали от изненада при реакцията на останалите, без да са сигурни какво става.
— Съществуват четири велики меча на силата — каза припряно Фламел — и всеки от тях е свързан с една от стихиите: Земя, Въздух, Огън и Вода. Говори се, че ги е имало още преди най-старите Древни. През вековете тези мечове са имали множество имена: Ескалибур и Жуайоз, Мистелтейн и Куртен, Дюрандал и Тюрфинг. За последен път някой от тях е бил използван като оръжие в човешкия свят, когато свещеният римски император Карл Велики е носил Жуайоз в битка.
37
На картите с N и S се означават посоките север и юг, защото на всички западноевропейски езици техните наименования започват с тези букви. — Б.пр.
38
Роджър Бейкън — английски философ и учен от XIII век, който се е занимавал с алхимия и астрология. — Б.пр.