— Е, и това е вярно.
— Готови сме. О, има някои трикове, на които мога да те науча… и ще те науча. Утре ще ти покажа как да правиш топки, понички и пръстени от огън. Но след като веднъж имаш спусък, можеш да призовеш огъня по всяко време.
— А трябва ли да казвам нещо? — попита Софи. — Трябва ли да уча някакви думи?
— Какви например?
— Ами, когато запали Айфеловата кула, ти каза нещо като… „агне“.
— Игнис — рече графът. — Това е „огън“ на латински. Не, няма нужда да казваш каквото и да било.
— Тогава ти защо го каза?
Граф Жермен се ухили.
— Просто ми се стори, че звучи страхотно.
Глава 26
Пернел Фламел беше озадачена.
Докато се прокрадваше по сумрачния коридор, откри, че всички подземни килии на острова затвор са пълни със създания от най-мрачните кътчета на митовете. Вълшебницата вече бе попаднала на дузина различни породи вампири и обръщенци, както и на таласъми, тролове и клурикони39.
В една килия имаше само спящ невръстен минотавър, а в тази отсреща — двама човекоядци вендиго40 лежаха в безсъзнание до трима они41. Цял коридор килии бе отделен за драконовия род — змейове и огнедишащи дракони.
Пернел не мислеше, че те са затворници — никоя от килиите не бе заключена, — ала всички същества спяха и бяха предпазени от блестяща сребърна паяжина. Тя обаче не беше сигурна дали целта й е да ги държи затворени или просто разделени. Никои от създанията, които бе открила, не бяха съюзници. Пернел мина покрай една килия, където паяжината висеше разкъсана. Килията беше празна, но в паяжината и по пода се въргаляха кости, никой от които не приличаше на човешки.
Тук имаше същества от дузина страни и също толкова митологии. За някои — като вендиго, — тя само беше чувала, но поне бяха присъщи на американския континент. Други, доколкото й бе известно, никога не бяха идвали в Новия свят и си стояха на сигурно място в родните си земи или в съседните им Сенкоцарства. Японските они не би трябвало да живеят редом с келтските пеисти42.
Тук имаше нещо ужасно сбъркано.
Пернел сви зад един ъгъл и усети бриз да разрошва косата й. Обърна се с лице към него и разшири ноздри, подушвайки сол и водорасли. Припряно се озърна през рамо и забърза по коридора.
Изглежда, Дий събираше тези създания, струпваше ги на едно място, но защо? И още по-важно: как? Беше нечувано да заловиш един-единствен ветал, а какво остава за дузина? И как бяха успели да отнемат малко минотавърче от майка му? Дори Скатах, колкото и безстрашна и смъртоносна да беше, никога не би се изправила по своя воля срещу представител на бикоглавата раса.
Пернел стигна до едно стълбище. Мирисът на солен въздух вече бе по-силен, бризът — по-хладен, но тя се поколеба, преди да сложи крак върху първото стъпало, и се наведе да провери за сребърни нишки. Такива нямаше. Още не бе видяла що за същество тъче паяжините, окичили подземните килии, и това страшно я изнервяше. Навеждаше я на мисълта, че създателите на паяжините вероятно спят… което означаваше, че рано или късно ще се събудят. А когато това станеше, целият затвор щеше да загъмжи от паяци — или още по-лоши твари — и на нея не й се искаше да е на открито в този момент.
Малка част от силата й се бе върнала — със сигурност достатъчно, за да се защити, макар че в мига, в който използваше магия, това щеше да привлече сфинкса към нея и същевременно да я отслаби и състари. Пернел знаеше, че ще има само един шанс да се изправи срещу създанието, и искаше — трябваше — да е колкото може по-силна за тази среща. Тя се втурна нагоре по скърцащите метални стъпала и спря пред разядената от ръжда врата. Отметна косата си назад и долепи ухо към корозиралия метал. Чуваше се само глухият тътен на морето, което продължаваше да подрива острова. Пери хвана дръжката с две ръце, леко я натисна и бутна вратата. Стисна зъби, когато старите панти проскърцаха и изстъргаха, а звукът отекна по коридорите.
Излезе в широк двор, ограден с полуразрушени постройки. От дясната й страна слънцето залязваше, обагряйки камъните в топла оранжева светлина. С въздишка на облекчение тя разпери широко ръце, обърна се към слънцето, отметна глава назад и затвори очи. Статична енергия пробяга с пукот по черната й коса и я вдигна от раменете й, щом аурата й започна моментално да се презарежда. Вятърът, духащ откъм залива, бе хладен и тя вдиша дълбоко, прочиствайки дробовете си от вонята на гнилоч, плесен и чудовища.
40
В индианската митология: зли духове-човекоядци, които се вселяват в хората и ги карат да жадуват за човешка плът. — Б.пр.