И тогава изведнъж осъзна какво е общото между всички създания в килиите: те бяха чудовища.
Къде бяха по-нежните духове, спрайтовете43 и феите, хулдрите44 и русалките, елфите и инарите45? Дий беше събрал само ловците, хищниците: Магьосника трупаше армия от чудовища.
Яростен вой разцепи острова, отеквайки в самите камъни под краката й.
— Вълшебнице!
Сфинксът беше открил, че Пернел липсва.
— Къде си, Вълшебнице? — Свежият въздух изведнъж бе замърсен от гадната миризма на сфинкса.
Пернел тъкмо се обръщаше да затвори вратата, когато зърна движение в мрака долу. Беше се взирала твърде дълго в слънцето и златното кълбо бе оставило светли петна върху ретината й. Тя стисна очи за миг, после ги отвори пак и се взря в полумрака.
Сенките се движеха, стичаха се надолу по стените и се сбираха в подножието на стълбището.
Пернел поклати глава. Това не бяха сенки. Това беше гъмжило от създания — хиляди, десетки хиляди. Те се устремиха нагоре по стълбите и забавиха ход едва когато наближиха светлината.
Тогава тя видя какви са — паяци, смъртоносни и отровни, — и разбра защо паяжините са толкова различни. Пред очите й кипеше маса от тарантули и черни вдовици, кафяви отшелници и градински паяци. Пери знаеше, че те не би трябвало да съжителстват едни с други… което означаваше, че онова, което ги е призовало и сега ги контролира, вероятно се спотайваше долу.
Вълшебницата затръшна металната врата и заклини в основата й парче тухла. После се обърна и побягна. Но измина едва дузина крачки, преди вратата да бъде изтръгната от пантите от тежестта на паешкото множество.
Глава 27
Джош уморено бутна вратата на кухнята и пристъпи в дългата ниска стая. Софи се извърна от мивката и погледна как брат й се свлече на един стол, изпусна каменния меч на пода, сложи ръцете си на масата и опря глава в тях.
— Как беше? — попита тя.
— Едвам се движа — измънка той. — Раменете ме болят, гърбът ме боли, ръцете ме болят, главата ме боли, имам мазоли по дланите и почти не мога да си свивам пръстите. — Показа й подутите си длани. — Никога не съм осъзнавал, че само държането на меч може да е толкова трудно.
— А научи ли нещо?
— Научих се да го държа.
Софи плъзна по масата чиния с препечени филийки и Джош веднага се изправи, грабна една филия и я натъпка в устата си.
— Поне можеш още да ядеш — рече тя. Хвана дясната му ръка и я обърна да погледне дланта. — Олеле! — каза съчувствено. Кожата в основата на палеца му бе зачервена и се издуваше в болезнен на вид мехур, пълен с течност.
— Нали ти казах — рече той с пълна уста. — Трябва ми лепенка.
— Нека да опитам нещо. — Софи бързо потри ръце и притисна левия си палец към дясната китка. Затвори очи, съсредоточи се… и кутрето й лумна с хладен син пламък.
Джош спря да дъвче и зяпна.
Преди брат й да успее да възрази, тя прокара пръст по по-дутото място. Той се опита да дръпне ръка, но Софи държеше китката му с изненадваща сила. Когато най-сетне я пусна, Джош дръпна бързо ръката си.
— Какво си мислиш, че… — започна той, оглеждайки дланта си. После видя, че мехурът е изчезнал, оставяйки върху кожата му само блед кръгъл белег.
— Франсис ми каза, че огънят може да лекува. — Софи вдигна дясната си ръка. Струйки сив дим се заиздигаха от пръстите й; после те пламнаха. Когато тя сви ръката си в юмрук, огънят угасна.
— Аз мислех… — Момчето преглътна тежко и опита пак: — Не знаех, че въобще си започнала да изучаваш огъня.
— Започнах и свърших.
— Свърши ли?
— Всичко е готово. — Тя потърка длани и от тях полетяха искри.
Дъвчейки филията, Джош огледа изпитателно сестра си. Когато тя беше пробудена и после, когато научи Въздушната магия, той моментално бе забелязал промените в нея, особено в лицето и очите. Дори беше доловил лекото изменение в цвета на очите й. Този път не можеше да види никакви промени. Тя изглеждаше същата като преди… но не беше. А Огнената магия я отдалечаваше още повече от него.
— Не ми изглеждаш различна — каза момчето.
— Не се и чувствам различна. Само дето ми е по-топло — добави тя. — Не усещам студ.
Значи това беше сестра му сега, помисли си Джош. Изглеждаше като всяка друга позната му тийнейджърка, но в същото време бе съвсем различна от всички хора на планетата: можеше да управлява две от стихийните магии.
Може би това беше най-страшното в цялата работа: безсмъртните като Фламел и Пернел, Жана, екстравагантният Сен Жермен и даже Дий — всички те изглеждаха толкова обикновени. Бяха от онези хора, които би подминал на улицата, без да ги погледнеш втори път. Скатах с нейната червена коса и тревистозелени очи винаги щеше да привлича внимание. Но тя не беше човек.