— Моят народ го наричаше Поглъщача на трупове — отвърна шофьорът с мляскащ и бълбукащ глас. — Той е бил тук още преди нашата раса да завладее моретата, а ние сме сред първите, пристигнали на този свят.
Дий се обърна бързо на седалката, за да погледне към шофьора.
— Какво си ти?
Дагон пренебрегна въпроса.
— Нидхьог беше толкова опасен, че съвет на Древните създаде ужасно Сенкоцарство — Нифлхайм, Света на мрака, — където да го държат, а после използваха несъкрушимите корени на Игдразил, за да ги увият около създанието, оковавайки го навеки.
Макиавели бе впил очи в червено-черния пушек, издигащ се от руническите камъчета. Стори му се, че видя как започват да се образуват очертанията на някаква фигура.
— Защо Древните не го убиха?
— Нидхьог беше оръжие — каза Дагон.
— За какво им е трябвало на Древните оръжие? — зачуди се на глас Николо. — Силите им са били почти безгранични. Не са имали врагове.
Макар че Дагон седеше с ръце върху волана, раменете му помръднаха и главата му се завъртя почти на сто и осемдесет градуса, озовавайки се с лице към Дий и Макиавели.
— Древните не бяха първите на тази земя — каза той просто. — Имаше… други. — Произнесе думата бавно и предпазливо. — Древните използваха Нидхьог и някои от другите първични създания като оръжия във Великата война, за да ги унищожат напълно.
Зашеметен, Макиавели изгледа Джон, който изглеждаше също толкова поразен от разкритието.
Устата на Дагон зейна в нещо като усмивка, разкривайки пълната му със зъби паст.
— Може би трябва да знаете, че последния път, когато група диси използваха Нидхьог, те загубиха контрол над него. Създанието ги изяде всичките. За трите дни, докато го заловят отново и го затворят в корените на Игдразил, той унищожи напълно народа анасази49 в местността, която сега е Ню Мексико. Казват, че Нидхьог изял десет хиляди човеци и бил гладен за още.
— А тези диси могат ли да го контролират? — попита Дий. Дагон сви рамене.
— В Ню Мексико тринайсет от най-добрите им жени-воини не можаха да го овладеят…
— Може би трябва… — започна Магьосника. Макиавели изведнъж се вцепени.
— Твърде късно е — прошепна той. — Той вече е тук.
Глава 29
— Аз си лягам. — Софи Нюман спря на вратата на кухнята с чаша вода в ръка и погледна назад към Джош, който още седеше на масата. — На сутринта Франсис ще ме научи на някои по-особени огнени магии. Обеща да ми покаже номера с фойерверките.
— Супер, вече няма да ни се налага да си купуваме фойерверки за 4 юли.
Сестра му се усмихна уморено.
— Недей да стоиш буден още много, вече скоро ще се съмне.
Джош натъпка нова препечена филия в устата си.
— Аз съм още на Тихоокеанско време — каза той с приглушен глас. — Но след няколко минути се качвам. Скати иска да продължи обучението ми по бой с меч утре. Наистина го чакам с нетърпение.
— Лъжец.
Той изсумтя.
— Е, ти си имаш твоята магия да те пази… а аз имам само каменен меч.
Горчивината в гласа му си пролича ясно и Софи се насили да преглътне коментара си. Вече й писваше от постоянното мрънкане на брат й. Никога не беше молила да я пробуждат, не беше искала да научава магията на Вещицата, нито пък тази на Сен Жермен. Но това се беше случило и тя се справяше с него, така че Джош просто трябваше да свикне.
— Лека нощ — каза момичето. Затвори вратата след себе си и остави брат си сам в кухнята.
Когато довърши последната филия, Джош вдигна чинията и чашата и ги занесе до мивката. Поля чинията с гореща вода и я сложи да се суши на телената поставка до дълбоката керамична мивка. Напълни чашата си с филтрирана вода от каната, отиде до вратата на кухнята, отвори я и излезе в малката градина. Макар че вече беше почти на разсъмване, не се чувстваше ни най-малко уморен, но пък от друга страна, напомни си той, беше проспал по-голямата част от деня. Над високата стена не можеше да се види много от парижкия пейзаж, освен топлото оранжево сияние на уличните лампи. Той вдигна очи, по небето не се виждаха звезди. Джош приседна на стъпалото и си пое дълбоко дъх. Въздухът беше хладен и влажен, също като в Сан Франциско, макар че му липсваше познатият привкус на сол, който той обичаше; вместо това бе напоен с непознати миризми, малко от които бяха приятни. Той усети как кихавица се надига в носа му и смръкна силно с насълзени очи. Усещаше вонята на препълнени кофи за боклук и гниещи плодове, а също и някаква още по-гадна смрад, която му бе смътно позната. Той затвори уста и вдиша дълбоко през носа, опитвайки се да я разпознае: какво беше това? Нещо, което бе помирисвал съвсем наскоро…
49
Загадъчно изчезнал древен индиански народ, от който са останали забележителни скални градове, построени в стените на каньоните. — Б.пр.