— Продължавай — изкрещя Дий.
— Нямам намерение да спирам — увери го момчето.
Двигателят виеше протестиращо, а предната гума пляскаше и подскачаше по земята, но Джош успя да отлепи колата от мястото й…
… точно когато Жана свърна с леко одраскания ситроен откъм другия край.
Тя натисна спирачките и колата спря със скърцане върху влажните павета. Софи, Никола и Жана загледаха объркано как Джош кара с висока скорост на заден ход една очукана полицейска патрулка, отдалечавайки се от Нидхьог и дисата. Ясно видяха Дий и Макиавели в колата, когато Джош направи непохватно завъртане с ръчна спирачка и излетя от паркинга.
За миг дисата остана на място с объркано и смутено изражение. После зърна новодошлите. Обърна се и затича към тях, вдигнала меча високо над главата си, надавайки пронизителен варварски боен вик.
Глава 41
— Аз ще се погрижа за това — каза Жана. Изглеждаше почти доволна от тази перспектива. Докосна ръкава на Фламел и кимна към Девата-воин, която още бе стисната в лапата на Нидхьог. — Вземете Скатах. — Чудовището вече се намираше на по-малко от два метра от ръба и се промъкваше все по-близо до сигурността на водата.
Дребната французойка грабна меча си и изскочи от колата.
— Още човеци с мечове — рече презрително дисата, замахвайки с оръжието си към жената.
— Аз не съм кой да е човек — каза Жана, като отклони с лекота удара, а после мечът й се стрелна и издрънча в останките от ръждясалата ризница върху раменете на дисата. — Аз съм Жана д’Арк! — Дългият меч в ръцете й се извиваше и въртеше в свистящо стоманено колело. Валкирията бе принудена да отстъпи пред яростта на атаката. — Аз съм Орлеанската дева.
Софи и Никола се приближиха предпазливо към Нидхьог. Момичето забеляза, че цялата му опашка е покрита с тежък черен камък, който вече плъзваше по гърба и задните му крака. Тежестта на каменната опашка приковаваше чудовището към земята и Софи видя как огромните му мускули се напрягат и потръпват, докато то се мъкнеше към водата. Ноктите и влачещата се опашка оставяха дълбоки бразди в паважа.
— Софи — извика Фламел, — трябва ми помощ!
— Но Джош… — започна тя объркано.
— Джош изчезна — сопна се той. Наведе се, за да грабне Кларент от земята, и изсъска изненадано от горещината на оръжието. Хвърли се напред и удари с меча по Нидхьог. Острието отскочи от покритата с камък кожа, без да му причини вреда.
— Софи, помогни ми да освободя Скати и после ще тръгнем след Джош. Използвай силите си.
Алхимикът отново се опита да посече Нидхьог, но без никакъв резултат. Най-лошите му страхове се бяха сбъднали: Дий беше пипнал момчето… а у него бяха последните две страници на Сборника. Никола се озърна през рамо. Софи стоеше неподвижно, изглеждаше уплашена и напълно объркана.
— Софи! Помогни ми.
Момичето покорно вдигна ръце, натисна с пръст татуировката и се опита да призове Огнената си магия. Не се случи нищо. Не можеше да се съсредоточи; прекалено силно се тревожеше за брат си. Какво правеше той? Защо беше тръгнал с Дий и Макиавели? Не изглеждаше да са го принудили насила — той караше колата!
— Софи! — извика Никола.
Но тя знаеше, че Джош се е намирал в опасност — истинска и ужасна опасност. Беше изпитала това чувство дълбоко в себе си и бе разбрала какво представлява. Винаги, когато брат й се намираше в опасност, тя го усещаше. Когато той за малко не се беше удавил на Пакала Бийч, на Кауаи52, тя се бе събудила, борейки се за въздух; когато си бе счупил ребрата на ръгби игрището в Питсбърг, тя ясно бе почувствала остра болка отляво, която я пронизваше при всяко вдишване.
— Софи!
Какво бе станало? В един миг той се бе намирал в смъртна опасност… а в следващия…?