Спомни си една поговорка на Стария: „Не презирай дребните неща…“
Да, Старецът беше мъдър. Затова той изучи тази мъдрост, независимо от източника й. Не че някога бе обмислял да предаде живота си на Бога на робите. Не, той беше избрал своя господ и нямаше да го напусне сега.
Във всеки случай не беше останало нещо, което да е пожелал и все още да не притежава — Богът на евреите не можеше да му даде нищо. Ианий владееше сила, безсмъртие, богатства. Вярваше, че може да направи магия на всичко, освен ако…
Освен ако…
Споменът за омразното поражение го съсипваше. Споменът за Мойсей. Защото дори и като победител, старият пророк си остана все така скромен. Той не беше изразил никакво задоволство от факта, че така съкрушително е победил най-големия магьосник в Египет.
Да, силата на техния Бог беше голяма и тази истина го преследваше. Знаеше, че Великият Вечно Съществуващ25 може да му стори същото, както преди.
В Египет не бе очаквал, че Богът на Израил ще отреже силата му и не беше подготвен да поведе битката на друго равнище. Но това беше грешка, която нямаше да повтори. Ако техният Господ се намесеше пак, той беше готов да отговори.
Сандъкът, в който много отдавна бяха положили мечовете си, беше изгнил на прах, но бронзовите оръжия, обковани със закалено злато, устояха и бяха готови за битка. Той щеше да унищожи врага си, използвайки дори собствената си сила. Трябваше да го направи и с Мойсей навремето, но беше толкова изненадан от поражението си и внезапната истерия на народа, че се поколеба да използва насилие.
Тогава беше раздразнен от опасенията, че неговият бог го е напуснал завинаги, но това се оказа напразна тревога. Веднага щом Законодателя и народът му си заминаха, силите му се върнаха. Няколко лесни изпълнения пред Аменхотеп бяха обърнали фараона в правия път.
Той наведе глава и зачака Иамврий да заговори. Не се обърна. Като нисшестоящ, Иамврий бе длъжен да коленичи пред него, преди да заговори.
Бръснатата му глава се сведе, той коленичи и вдигна ръце, после отново ги отпусна на земята. Гласът му бе неспокоен:
— Да започнем ли нападението, господарю мой?
Ианий се засмя.
— Толкова нетърпелив ли си станал след три хиляди години в гроба?
— Станах отмъстителен, велики Ианий.
С пореден изблик на смях Ианий загледа боядисаната в бяло къща на Торн. Тя стърчеше самотна върху ниския хълм. Той различи няколко неясни фигури, които се движеха по външната пътека. Някои бяха тежко въоръжени с модерни оръжия. Други, свещениците, крачеха със скръстени пред гърдите ръце, прехвърляйки зърната на молитвените си броеници.
Той все още не разбираше твърде много неща в този век, но нямаше време да ги проучва. Трябваше да атакува Торн и другите, преди те да нападнат него. Знаеше, че ще се опитат. Кръстоса ръце и се запита как ли ще се развие битката. Никога не бе водил подобно сражение, никога не се бе изправял срещу толкова много модерни оръжия. Дори старият пуритан не притежаваше такива. И макар воините на Ианий да бяха силни и опитни, модерното въоръжение даваше предимство на Торн и свещениците.
Магьосниците бяха въоръжени с традиционните за Египет извити мечове. Бронзовите им остриета бяха изковани по таен метод, металът им беше по-твърд от стомана. После бяха покрити със злато. Бронзът бе запазил резците, а златото — остриетата цели през вековете. Имаха още шест копия за промушване и мятане на близки разстояния и няколко четириъгълни щита. Но след тази сутрин Ианий реши, че е жизненоважно всички да си сложат броните от лапис лазули.
Това нямаше да бъде клане. Щяха да нападнат силни воини, добре подготвени да окажат сериозна съпротива. Тази сутрин му беше за урок. На пуритана и на дядото амиш им бе отнело много повече време да разберат и реагират на неговото присъствие. Той беше подчинил почти целия град, преди пуританът да го приклещи в пещерата, докато подготвяше момичето за ритуала.
Сражението, макар и кратко, бе яростно, тъй като религиозният фанатик нито предлагаше, нито очакваше пощада. Всъщност той прояви такова безразличие към смъртта, че му напомни за юдейските пророци, които също се отличаваха с това неприятно качество. Те изобщо не се притесняваха да умрат. Дори и в последните си мигове отричаха значението на този свят, а това безкрайно го разочароваше. Да убиеш човек, който обича Бога повече от себе си, съвсем не беше победа.