Същия ден по обяд в Трансевропейския експрес, по отсечката Болоня-Флоренция, вагон номер 8, пътник с брада изказал подозрение по отношение на друг пътник, който слязъл в Болоня, оставяйки куфарче на мрежата за багаж. Обяснил наистина, че някой щял да го прибере във Флоренция, но нали точно така действували терористите? И после, защо бил запазил мястото до Рим, след като слизал в Болоня?
Потискащо безпокойство обхванало спътниците от купето. В един момент брадатият заявил, че повече не издържа на напрежението. По-добре да сгреши, казал, отколкото да загине, и предупредил началника на вагона. Началникът на вагона спрял влака и повикал железопътната полиция. Представям си как е изглеждал този влак насред планината, с разтревожените пътници, които плъзнали край линията, и специалистите по обезвреждането, които пристигнали… Експертите отворили куфарчето и намерили в него часовников механизъм, нагласен за часа на пристигането във Флоренция. Бил достатъчен, за да убие десетина души.
Полицията на успяла да открие брадатия пътник. Вероятно се бил качил в друг вагон и слязъл във Флоренция, за да не попадне във вестниците. Приканвали го да се обади.
Другите пътници си спомняли извънредно ясно мъжа, оставил куфарчето. Бил човек, който от пръв поглед будел съмнение. Носел тъмносиньо английско сако без златни копчета, тъмночервена вратовръзка, бил мрачен тип и сякаш искал на всяка цена да мине незабелязан. Но се изпуснал, че работи във вестник ли, в издателство ли, изобщо някъде, където бил свързан (и тук мненията на свидетелите се различавали) с физиката, с метана или с метампсихозата. Но във всички случаи били намесени арабите.
Полицейските постове и управленията били вдигнати на крак. Вече пристигали сведения на вниманието на следствието. Двама либийски граждани били задържани в Болоня. Полицейският специалист изготвил опознавателен портрет, който показали на екрана. Рисунката не приличала на Белбо, но Белбо приличал на рисунката.
Белбо не се съмнявал. Мъжът с куфарчето бил той. Но куфарчето трябвало да съдържа книгите на Алие. Потърсил Алие, но никой не вдигал телефона.
Било вече късно вечерта, не посмял да излезе, взел сънотворно и легнал да спи. На сутринта пак опитал да се свърже с Алие. Никой. Слязъл да купи вестници. За щастие на първите страници отново публикували материали за погребението и съобщението за влака и опознавателният портрет се намирали на вътрешните страници. Прибрал се вкъщи, вървейки с вдигната яка, после забелязал, че пак е облякъл блейзера. Добре, че бил без тъмночервената вратовръзка.
Докато премислял за сетен път подробностите, иззвънял телефонът. Непознат глас, глас на чужденец с нещо като балкански акцент. Сладникаво обаждане като на човек, който няма нищо общо и говори само доброжелателно. Горкият господин Белбо, казал, набъркали сте се в неприятна история. Кой приема да върши куриерски услуги, без да проверява съдържанието на багажа? Здравата ще загазите, ако някой съобщи на полицията, че непознатият от място 45 е господин Белбо.
Разбира се, тази крайна мярка можела да се избегне, но само ако Белбо се съгласял да сътрудничи. Например, ако съобщял къде се намира картата на Тамплиерите. И понеже Милано бил вече опасен град, защото всички знаели, че атентаторът от влака е тръгнал от Милано, по-благоразумно щяло да бъде историята да се пренесе на неутрална територия, да речем, в Париж. Защо срещата да не бъдела определена в книжарница „Слоан“, на улица Мантикор, номер 3, след една седмица? Но още по-добре било Белбо да замине веднага, преди някой да го е разпознал. Книжарница „Слоан“, улица Мантикор 3. В 12 часа по обяд на 20 юни, сряда, щял да види познато лице — брадатия господин, с когото толкова мило били разговаряли във влака. Той щял да му каже къде да намери другите приятели и после, полека-лека, в приятна компания, точно навреме за лятното равноденствие, най-сетне щял да разкаже това, което знае, и всичко щяло да приключи без усложнения. Улица Мантикор номер 3 — лесно се помнело.
109
Сен-Жермен… Много изтънчен и духовит… Твърдеше, че притежава ключ към всички видове тайни… Често използуваше за своите демонстрации онова прочуто вълшебно огледало, на което отчасти се дължеше славата му… Тъй като призоваваше чрез оптически ефекти очакваните и почти винаги познати образи, нямаше съмнение, че контактува с отвъдния свят.
Белбо се почувствувал загубен. Всичко било ясно. Алие бил повярвал в историята му, искал картата, подготвил му клопка и вече го държал в ръцете си. Белбо или трябвало да отиде в Париж, за да разкрие това, което не знаел (но само той знаел, че не го знае; аз бях заминал, без да оставя адрес, а Диоталеви умираше), или цялата италианска полиция щяла да се нахвърли отгоре му.