Белбо излязъл от кабинета. Госпожа Грация не била в секретарската стая и той забелязал, че червената лампичка на директната линия на Гарамонд светнала, явно Гарамонд търсел някого. Не устоял (мисля, че за пръв път в живота си е извършил подобно нещо). Вдигнал слушалката и подслушал разговора. Гарамонд говорел на някого:
— Не се безпокойте. Смятам, че успях да го убедя. Ще дойде в Париж… Мой дълг беше. Не случайно принадлежим към една и съща духовна общност.
Значи и Гарамонд е замесен в тайната, казал си Белбо. Но в коя тайна? В тази, която вече само той, Белбо, можел да разкрие. И която не съществувала.
Било се стъмнило. Отишъл в „Пилад“, разменил няколко думи с разни хора, попрекалил с алкохола. А на сутринта потърсил единствения приятел, който му бил останал. Отишъл при Диоталеви. Отишъл да търси помощ от човек на смъртно легло.
От този техен последен разговор Белбо е оставил в Абулафия един трескав преразказ, в който не успях да определя кои са думите на Диоталеви и кои — на Белбо, защото и двамата явно са шепнели като хора, които изричат истината, знаейки, че вече е минало времето да се залъгват с илюзии.
110
И така се случило с Раби Исмаел бен Елиша и с неговите ученици, че като изучавали книгата „Йецира“, сбъркали направленията и тръгнали назад, докато потънали сами до пъпа в земята поради силата на буквите.
Никога не му бил приличал толкова на албинос, макар че вече нямал никакви косми — нито коса, нито вежди, нито мигли. Същинска билярдна топка.
— Извинявай, казал му, мога ли да поговоря с теб по един личен въпрос?
— Разбира се, аз самият вече си нямам такива. Имам си само Отговори.
— Чух, че били открили ново лечение. Тия неща довършват двадесетгодишните, при петдесетгодишните се развиват по-бавно. И междувременно ще успеят да намерят разрешение за теб.
— Говори за себе си. Аз още не съм на петдесет. Организмът ми е още млад. Имам предимството да умра по-бързо от теб. Не виждаш ли, че говоря трудно. Разкажи ми историята си, тъкмо ще си почина.
От уважение Белбо послушно му разказал цялата си история.
И тогава Диоталеви заговорил, дишайки като Нещото от научнофантастичните филми. И наистина приличал на това Нещо по всичко. По прозрачността си, по размитите граници между външност и вътрешност, между кожа и плът, между лекия рус мъх по корема, незакрит от разкопчаната пижама, и лабиринта на вътрешностите, които само рентгеновият лъч или болестта в напреднал стадий успяват да очертаят.
— Якопо, тук съм на легло, не мога да виждам какво се случва навън. Доколкото разбирам, това, което ми разказваш, се развива или в теб, или вън от теб. И в двата случая е все едно кой е подлудял — ти или светът. Така или иначе, някой е изтълкувал, размесил и разбъркал думите на Книгата повече от нужното.
— Какво искаш да кажеш?
— Съгрешили сме против Словото, което е създало и крепи света. Ти сега си наказан също като мен. Няма разлика между двама ни. В този момент се появила някаква сестра, дала му нещо, за да си накваси устните, и казала на Белбо да не го уморява, но Диоталеви се възпротивил: