И тогава си казах, че и аз трябва да отида в Париж, не знаех точно какво ще направя, но не можех да оставя Белбо сам. Може би той очакваше тъкмо това от мен, само това — да проникна вечерта в пещерата на тугите, и докато Суйодана се готви да забие жертвения нож в сърцето му, аз да се втурна под сводовете на храма със своите сипаи и със заредена пушка да го изведа оттам жив и здрав.
За щастие имах в себе си малко пари. В Париж взех такси и казах на шофьора да ме закара на улица Мантикор. Шофьорът дълго руга, защото не намери такава улица дори в справочника на такситата, и наистина тя се оказа не по-широка от влаков коридор, в квартала около река Биевр, зад „Сен Жюлиен-льо-Повр“. Таксито дори не можеше да влезе и ме остави на ъгъла.
Тръгнах разколебан по уличката, по която не се виждаше нито една врата, но в един момент тя се разширяваше малко и там именно се намираше книжарницата. Не зная защо на сградата пишеше номер 3, след като наоколо нямаше нито номер 1, нито номер 2, нито какъвто и да било друг номер. Книжарницата представляваше нещо като дюкянче с една-единствена лампа, а за витрина й служеше половината на самата врата. По рафтовете бяха наредени няколко десетки книги, но достатъчно, за да се разбере от какъв род са. Под тях се виждаше поредица инструменти за екстрасензорни сеанси, пресовани пръчици от тамян, древни ориенталски или южноамерикански амулети, както и множество тестета карти за тарок, различни по стил и направа.
Вътрешността не беше по-уютна. Купища книги по стените и по земята, малка маса в дъното и един книжар, който сякаш беше поставен там нарочно, за да предизвика някой писател да напише, че е по-стар от своите книги. Ровеше се в огромна тетрадка, изписана на ръка, и изобщо не се интересуваше от клиентите. От друга страна, в този момент имаше само двама посетители, които вдигаха облаци прах, изваждайки от разклатени етажерки стари томове, почти всички без корици, и се зачитаха явно без да имат намерение да купуват.
В единственото пространство, незаето от шкафове, висеше плакат. Крещящи цветове, поредица от портрети в двойни овални рамки като в афишите на фокусника Худини. „Малкият Цирк на Невероятното. Мадам Олкот и нейните Връзки с Невидимото.“ Мургаво грубо лице, коса, разделена на прав път и събрана в кок на тила — сякаш бях виждал вече тази жена. „Ревящите Дервиши и техният Свещен Танц. Малките Чудаци или Внуците на Фортунио Личети.“ Букет от патетично отблъскващи уродчета. „Алекс и Денис, Великаните от Авалон. Тео, Лео и Гео Фокс — Владетелите на Ектоплазмата…“ Книжарница „Слоан“ наистина предлагаше всичко, от люлката до гроба, всякакви невинни вечерни развлечения, на които да водите дори децата, преди да ги счукате в хавана. Чух телефонен звън и видях как книжарят отмества купчина книжа, за да стигне до слушалката. „Да, господине, говореше той, точно за това става дума.“ Мълча няколко минути заслушан, после каза „да“, след това лицето му доби смаян вид, но, почти съм сигурен, предназначен за присъствуващите, сякаш всички можеха да чуят това, което чуваше, а той не желаеше да поема някаква отговорност. После зае позата на възмутен парижки търговец, от когото искат нещо, което той няма в магазина си, или пък на хотелски портиер, който е принуден да ви съобщи, че няма свободни стаи. „Е, не, господине, съжалявам… Не, с такива неща не се занимаваме, господине. При нас се продават книги, можем, разбира се, да ви направим справка, но само толкова… Това са твърде лични проблеми, а ние… Е, знам ли, може би някой свещеник или… ако щете… екзорцист. Да, разбирам, има колеги, които… Но ние не. Не, разберете, описанието не е достатъчно, пък и… Съжалявам, господине. Моля? Да, щом желаете… Е, да, това е известно място, но не искайте мнението ми… Точно така, нали разбирате, в тези случаи най-важно е доверието. Всичко хубаво, господине.“
Другите клиенти си бяха тръгнали и аз се чувствувах неловко. После се реших, привлякох вниманието на стареца, като се покашлях, и му казах, че търся един познат, един приятел, който често минава оттам — господин Алие. Погледна ме, сякаш бях събеседникът му по телефона. Може би, продължих аз, да не го познава като Алие, а като Ракоски или Солтиков, или пък… Пак ме изгледа, присвивайки очи, без лицето му да изразява нещо определено, и отбеляза, че приятелите ми били твърде странни, щом имали толкова много имена. Отвърнах му, че не е важно, че съм попитал само ей така. „Почакайте, спря ме той, съдружникът ми ще дойде всеки момент, може би той познава лицето, което търсите. Заповядайте, там, в дъното има стол. Ще се обадя и ще проверя.“ Вдигна слушалката, набра някакъв номер и заговори почти шепнешком.