Полковник Арденти, той беше, разбира се, с гарвановия си профил, макар позастарял, си проправи път сред присъствуващите и застана пред групата, превърнала се в негов съдник, но помежду им се препречваше Махалото, което бележеше непреодолима граница между тях.
— Дълго не сме се виждали, братко, каза с усмивка Алие. Разбрах, че разпространявайки вестта, не си могъл да устоиш. Тогава? Ти знаеш какво е казал затворникът, а той твърди, че го е узнал от теб. Ти значи си го знаел и си мълчал.
— Графе, отвърна Арденти, затворникът лъже. Унизително ми е да го заявя, но честта преди всичко. Историята, която му разказах, не е тази, която ми предадоха Мистичните Посланици. Тълкуването на посланието — да, вярно е, попаднах на едно послание, скрих го от вас преди години в Милано, е различно… Самият аз не бих бил в състояние да го прочета така, както го е прочел затворникът, затова този път поисках помощ. И трябва да ви кажа, че не срещнах подкрепа, а само недоверие, предизвикателства и заплахи… — Може би искаше да продължи, но вперил поглед в Алие, той виждаше и Махалото, което му действуваше като магия. Хипнотизиран, падна на колене и изрече с мъка:
— Прошка, защото не зная.
— Простено ти е, защото знаеш, че не знаеш, каза Алие. Върви. И така, братя, затворникът знае твърде много неща, за които никой от нас не е подозирал. Знае дори кои сме и ние го научихме от него. Трябва да действуваме бързо, след малко ще се съмне. Докато вие стоите тук и размишлявате, аз ще се оттегля още веднъж насаме с него, за да изтръгна от устата му откровението.
— А, не, господин графе! — Пиер бе изскочил насред полукръга с широко разтворени зеници. Два дни подред разговаряхте с него, без да ни предупредите, и той не бил видял нищо, не бил казал нищо, не бил чул нищо, също като трите маймуни. Какво повече ще искате от него тази нощ? Не, тук, тук, пред всички ни!
— Успокойте се, скъпи Пиер. Тази вечер наредих да доведат онази, която смятам за най-изящното превъплъщение на София, мистичната връзка със сгрешения свят или Върховния Огдоад. Не ме питайте как и защо, но благодарение на тази посредничка затворникът ще проговори. Кажи на тези хора коя си, София!
И Лоренца, все така сънена, се подчини, с мъка изричайки думите:
— Аз съм… блудницата и светицата.
— Браво! Чудесно! — изсмя се Пиер. Тук е каймакът на посветените, а ние чакаме курвите да ни помагат. Не, изправете го тук, веднага, пред Махалото!
— Хайде да оставим детинщините, спря го Алие. Дайте ми един час време. Защо смятате, че ще проговори тук, пред Махалото?
— Ще проговори в момента на унищожаването си. Човешкото жертвоприношение! — извика Пиер по посока на публиката.
А от кораба в отговор проехтя:
— Човешкото жертвоприношение!
Напред пристъпи Салон.
— Графе, да оставим наистина детинщините, нашият брат е прав. Ние не сме полицаи…
— Вие ли го казвате? — прекъсна го подигравателно Алие.
— Ние не сме полицаи и не смятаме за достойно да се използуват средствата на рутинното следствие. Но също така не смятам, че жертвоприношенията могат да послужат за нещо пред подземните сили. Ако те бяха поискали да ни дадат знак, отдавна да са го направили. Освен затворника още някой е знаел, но се е скрил. Добре, тази вечер имаме възможността да изправим затворника лице в лице с тези, които знаят, и… поусмихна се, присви очи под рошавите си вежди и впери поглед в Алие, да го изправим също така пред нас или пред някои измежду нас…
— За какво намеквате, Салон? — запита Алие с явно несигурен глас.
— Ако господин графът ми разреши, аз бих могла да му обясня, обади се Мадам Олкот. Тя беше, познах я от снимката на афиша. Мъртвешки бледа, облечена в зеленикава дреха, с блестящи от помада коси, събрани на тила, и с глас на прегракнал мъж. Още в книжарница „Слоан“ ми се стори, че и по-рано съм виждал това лице, и се досетих: беше друидката, която онази нощ на поляната се бе затичала към нас. Алекс, Денис, доведете затворника!
Беше извикала властно, множеството в църковния кораб, изглежда, я подкрепяше, двамата великани се подчиниха, поверявайки Лоренца на две от дребните уродчета. Алие стискаше до посиняване дръжките на стола, но не посмя да се противопостави.
Мадам Олкот бе направила знак на своите чудовища и малко по-късно между статуята на Паскал и „Обеисана“ те поставиха три леки кресла, на които тя настани три същества. И трите бяха с мургава кожа, дребни, нервни, с големи бели очи.
— Познавате ги, нали, графе, близнаците Фокс. Тео, Лео, Гео, седнете и се подгответе.