Намирам се на ъгъла с улица Бираг. Виждам на практика теорията за колонадите, безкрайни, без жива душа, бих предпочел да е тъмно, но не е, поради жълтата светлина на уличните лампи. Дори да извикам, никой няма да ме чуе. Смълчани зад тези прозорци, таксидермистите ще се хилят в своите жълти халати.
Не, все пак между колонадите и градинката в центъра на площада са паркирани коли и, макар и рядко, минават сенки. Но от това атмосферата не става по-приятна. Голяма немска овчарка ми пресича пътя. Черно куче посред нощ. Къде е Фауст? Може би е изпратил предания Вагнер да изведе кучето?
Вагнер. Ето я идеята, която ми се въртеше в главата, без да се избистри напълно. Доктор Вагнер, него трябва да търся. Той ще ми обясни дали бълнувам и кои плодове на въображението си съм сметнал за действителност. Може да ми каже, че всичко е било измама, че Белбо е жив, че Трес не съществува. Колко щях да съм доволен, ако се окажех болен.
Напускам площада почти тичешком. Преследва ме някакъв автомобил. Не, може би търси място да паркира. Спъвам се в пластмасови чували за боклук. Автомобилът прави маневра. Не е било за мен. Намирам се на улица Сент-Антоан. Оглеждам се за такси. Като по поръчка минава едно.
— Авеню Елизе-Реклю номер седем, казвам.
116
Бих искал да съм кулата на Айфел и да увисна на нея.
Не знаех къде се намира този адрес, но и не смеех да попитам шофьора, защото, когато човек взима такси в този час на денонощието, или си отива у дома, или в най-добрия случай е убиец, а от друга страна, той през цялото време мърмореше, че в центъра пак са нахлули тези проклети студенти с техните автобуси, паркирани където им скимне, отвратителна работа; ако зависело от него, всички до стената, и че си струвало труда да се съгласи на по-дълъг курс. Всъщност обиколи цял Париж и накрая ме остави пред номер седем на една пуста улица.
Не открих никакъв доктор Вагнер. Да не би да беше седемнадесет? Опитах на две-три места, после се отдадох на мисли. Дори да бях намерил дома му, какво щях да направя? Нима щях да измъкна от леглото доктор Вагнер посред нощ, за да му разкажа моята история? Бях стигнал дотук по същите причини, поради които бях блуждал между Порт Сен-Мартен и площад Вож. Бягах. А сега бях избягал от мястото, където се бях укрил, бягайки от Музея. Имах нужда не от психоаналитик, а от усмирителна риза. Или от сънна терапия. Или от Лия. Да хване главата ми и да я притисне силно между ръката и гръдта си, шепнейки ми да бъда добро момче.
Какво търсех — доктор Вагнер или улица Елизе-Реклю? Защото вече си спомням, бях срещал това име по времето, когато четях разни текстове във връзка с Плана, Елизе-Реклю беше някакъв учен от миналия век, който написал книга не си спомням точно за земята ли, за подпочвените пластове ли, за вулканите ли, във всеки случай човек, който под предлог, че се занимава с научна география, си е пъхал носа в Mundus Subterraneus. Един от Тях. Опитвах се да избягам, а все се натъквах на тях. Полека-лека, в течение на няколко века бяха завладели целия Париж. А и останалата част от света.
Трябваше да се прибера в хотела. Дали щях да открия друго такси? Доколкото схващах, намирах се в едно от най-отдалечените предградия на Париж. Реших да тръгна натам, където виждах по-силна и разсеяна светлина и където прозираше частица открито небе. Сена?
И когато стигнах до ъгъла, я видях.
Вляво. Трябваше да се досетя, че е там, дебнеща от засада наблизо; в този град имената на улиците говореха за едно недвусмислено послание, непрекъснато ме предупреждаваха, толкоз по-зле за мен, че не го бях доловил.
Тя беше там — отвратителен изкуствен паяк, символ, инструмент на тяхната власт: би трябвало да бягам надалеч от нея, а вместо това се чувствувах привлечен от мрежата й и плъзгах поглед от долу на горе и обратно, защото вече не можех да я обхвана наведнъж, практически се намирах вътре в нея, тя ме заплашваше с хилядите си ръбове, чувствувах се обстрелван от падащи отвсякъде ролетки; ако можеше да се раздвижи, тя щеше да ме смаже с една от своите метални лапи.
Кулата. Намирах се в единствената точка на града, откъдето тя не се виждаше далечна, в профил, приведена майчински над океана от покриви, закачлива като картина на Дюфи. Издигаше се над мен, рееше с над главата ми, не виждах върха й, защото се движех първо около и после вътре в основата й, притиснат между краката й, съглеждах бедрата й, корема й, срамните й части, представях си главозамайващите й чресла, слети в едно чрез хранопровода с тази нейна шия на политехнически жираф. Цялата на дупки, тя имаше способността да затъмнява светлината, нахлуваща отвън, и докато се движех, ми предлагаше от различни гледни точки различните хралупести отвори, които рамкираха късове от мрака.