О. Хенри
Махалото
— Осемдесет и първа улица… Моля, направете път за слизане — извика пастирът в синьо.
Стадо граждани се смъкнаха долу и на тяхно място се качиха други. Дзън-дзън! Вагоните за добитък на Манхатънската железница1 се отдалечиха с тракане и Джон Пъркинс пое надолу по стълбите на станцията, заедно с пуснатото на воля стадо. След това продължи бавно към своя апартамент. Бавно, защото в лексикона на неговото ежедневие нямаше такава дума като „вероятно“, защото няма изненади, които да очакват един мъж, сключил брак преди две години и който живее в апартамент. Докато вървеше, Джон Пъркинс си предсказа с мрачен и откровен цинизъм предстоящия край на поредния монотонен ден.
Кати щеше да го посрещне на прага с целувка с аромата на тоалетно мляко и карамел. Той щеше да съблече връхното си палто, да седне в хола и да прочете във вечерния вестник за руснаците и японците, изтребени от ужасния линотип. За вечеря щеше да има печено задушено, салата със сос, гарантиращ липса на вредно въздействие върху кожата, задушен ревен и както винаги буркан ягодов мармалад, чийто етикет със свенлива руменина удостоверяваше отсъствието на каквито и да било химически примеси. След вечеря Кати щеше да му покаже новата кръпка на пъстрия си юрган, която техният снабдител за лед бе отрязал от края на собствената си дълга вратовръзка. В седем и трийсет щяха да разстелят вестници върху мебелите, за да съберат парчетата гипс, които се посипваха, когато дебелакът от апартамента над тях започваше да прави своите физически упражнения. Точно в осем Хики & Муни от водевилния състав (без резервации) в апартамента от другата страна на коридора щяха да се отдадат на благото въздействие на делириум тременс и да започнат да преобръщат столове, обладани от халюцинацията, че Хамърщайн ги преследва с договор за петстотин долара на седмица. После господинът на прозореца срещу вентилационната шахта щеше да извади своята флейта; както всяка нощ бензиновите изпарения щяха да се промъкнат крадешком, за да лудеят по магистралите; подносът щеше да се обърне от масичката на колелца; портиерът за пореден път щеше да повози петте деца на госпожа Залуски през Ялу2; дамата с обувките с цвят на шампанско и скайтериер щеше да слезе леко по стълбите и да напише своето име за четвъртък на звънеца и на пощенската си кутия — изобщо предстоеше поредната вечер, типична за жилищна кооперация „Фрогмор“.
Джон Пъркинс знаеше, че всичко това ще се случи. Знаеше също, че в осем и петнайсет ще събере кураж, ще се пресегне за шапката си и тогава неговата съпруга ще произнесе ядно своята дежурна реплика:
— И къде отиваш, Джон Пъркинс, ако смея да попитам?
— Мислех да се отбия при Макклоски — щеше да отвърне той — и да поиграя малко билярд с момчетата.
Напоследък Джон Пъркинс бе придобил този навик. Към десет-единайсет се прибираше. Понякога Кати вече спеше; друг път го чакаше без да си е легнала, готова да разтопи в потира на своя гняв още малко златно покритие от стоманените вериги на брака. За тези неща Купидон ще трябва да отговаря, когато застане пред съда със своите жертви, населяващи жилищна кооперация „Фрогмор“.
Тази вечер, когато Джон Пъркинс прекрачи прага на собствения си дом, вътре го очакваше огромна промяна. Кати, с нейната сърдечна, бонбонена целувка, беше изчезнала, а трите стаи тънеха в невероятен безпорядък. Навсякъде лежаха разхвърляни вещи. В средата на стаята се търкаляха обувки, върху скрина и столовете имаше какво ли не — маша за коса, панделки, дрехи, кутийка пудра — а това изобщо не беше в стила Кати. Със свито сърце Джон забеляза гребена й със заплетено между зъбите вълмо от кестенявите й коси. Някаква необичайна припряност и притеснение трябва да са я обзели, защото тя винаги оставяше тези дарачни отпадъци на малкия син поднос върху поставката на камината, за да бъдат превърнати един ден в така лелеяната подплънка за кок. На кранчето за газ, окачена на връв, висеше странна сгъната бележка. Джон я грабна.
Скъпи Джон,
Току-що получих телеграма, че мама е много болна. Ще взема влака в 4,30. Брат ми Сам ще ме посрещне на гарата. В хладилната кутия има студено овнешко. Надявам се, че не е отново нейната ангина… Плати на млекаря 60 цента. Миналата пролет и беше доста зле. Не забравяй да пишеш на компанията за газометъра. Хубавите ти чорапи са в най-горното чекмедже. Ще ти пиша утре.
Припряно
За две години брачен живот двамата никога не се бяха разделяли дори и за една нощ. Джон прочете бележката отново и отново, без да може да проумее съдържанието й. Един твърдо установен стереотип сега внезапно се нарушаваше, вследствие на което Джон почувства, че му се завива свят.