Там, на облегалката на стола, патетично празен и безформен, висеше червеният пенюар на черни точки, който тя винаги носеше, докато готвеше. Ежедневните й дрехи бяха разхвърляни наоколо в бързината. Малка хартиена торбичка с любимия й карамел лежеше там и дори не беше отворена. Някакъв ежедневник, разстлан на пода, зееше четириъгълно от мястото на изрязаното разписание на влаковете. Всичко в стаята говореше за загуба, за нещо основно, което бе изчезнало завинаги, загинало окончателно и безвъзвратно. Джон Пъркинс стоеше сред мъртвите останки със странното чувство на безутешност в сърцето си.
Той се захвана да подреди стаята доколкото можеше. Когато докосваше дрехите й, усещаше как го пронизваше нещо подобно на ужас. Джон никога не бе мислил какво би било съществуването без Кати. Тя се бе превърнала в толкова неделима част от живота му, че бе като въздуха, който той дишаше — необходим, но почти незабелязан. Сега изведнъж, без предупреждение, тя бе заминала, изчезнала така, сякаш изобщо не бе съществувала. Разбира се, това щеше да бъде само за няколко дни или най-много за седмица-две, но той имаше чувството, че самата смърт бе посочила с пръст неговия сигурен и спокоен дом.
Джон извади студеното овнешко от хладилника, направи кафе и седна на самотна вечеря, лице в лице с безсрамното удостоверение за чистота на ягодовия мармалад. На фона на внезапно изчезналите благини, призраците на задушеното и салатата с безвкусния сос сега му изглеждаха незаменими. Неговият дом бе разрушен. Заболялата се от ангина тъща бе помела уюта на семейния кът.
След самотната си вечеря Джон седна до фасадния прозорец. Нямаше желание да запуши. Навън градът с грохот го приканваше да се присъедини към неговия танц на безгрижие и доволство. Нощта му принадлежеше. Той можеше да тръгне необезпокояван с въпроси и да засвири на струните на развлеченията, свободен като всеки ерген-веселяк. Можеше да гуляе, да скита и да се забавлява до зори, ако иска; нямаше да има никаква гневна Кати, която да го чака, понесла бокала с утайката от неговата радост. Ако поискаше, можеше да си играе билярд в заведението на Макклоски със своите шумни приятели, докато Аврора затъмни електрическите крушки. Брачните юзди, които винаги го бяха възпирали, когато жилищната кооперация „Фрогмор“ му втръсваше, сега бяха отпуснати. Кати беше заминала.
Джон Пъркинс не бе свикнал да анализира чувствата си. Но когато седна в осиротелия без Кати хол с размери 3,5 на 4 той безпогрешно уцели клавиша на собствената си тревожност. Сега вече знаеше, че Кати е неделима част от неговото щастие. Чувството му към нея, приглушено до безсъзнателност от монотонния ход на домашното ежедневие, бе рязко събудено от загубата на нейното присъствие. Нима истината, че никога не оценяваме вълшебните трели на сладкогласата птичка, преди тя да е отлетяла, не ни е внушена чрез пословици, проповеди или басни… или пък чрез други, не по-малко красноречиви и истинни слова?
— Аз съм пълен глупак — разсъждаваше Джон Пъркинс, — да се държа по този начин с Кати. Да излизам всяка вечер, за да играя билярд или да гуляя с момчетата, вместо да си стоя у дома с нея. Горкото момиче, сам-само тук, без никакво забавление, а аз да постъпвам по този начин! Джон Пъркинс, ти си най-противният негър. Ще поправя грешката си пред моето момиче. Ще я изведа и ще я оставя да се позабавлява. И от този миг нататък — край на сбирщината при Макклоски.
Да, навън градът настоятелно зовеше Джон Пъркинс да се качи и затанцува на влака на Мом3. А при Макклоски момчетата лениво отпращаха топките в джобовете, подготвяйки се за обичайната вечерна игра. Но никакви пътища на насладите или красноречиво потракване не бяха в състояние да прелъстят безутешната душа на опечаления Пъркинс. Негова собственост, на която бе гледал с леко пренебрежение и с полунасмешка, му бе отнета и той си я искаше обратно. В този момент Пъркинс можеше да проследи своя произход назад във времето до един човек на име Адам, когото херувимът прогони от райската градина.
Близо до десницата на Джон стоеше един стол. А на облегалката му бе провесена синята блуза на Кати. Тя все още пазеше очертанията на фигурата й. Посредата на ръкавите имаше леки, отделни гънки от движението на ръцете й, докато бе работила за неговото удобство и удоволствие. От блузата се носеше лек, но ясно доловим аромат на див зюмбюл. Джон я взе и дълго съзерцава неотзивчивия копринен плат. Кати никога не се бе държала студено. Сълзи… да, сълзи нахлуха в очите на Джон Пъркинс. Щом се върнеше, нещата щяха да се променят. Той щеше да навакса за всички мигове, в които я бе пренебрегвал. Какво струваше животът без нея?
3
От древногръцката митология — божество на присмеха и сплетните, прокуден от Олимп заради непрестанните си злословия срещу боговете, бел.пр.