— Но в замяна и аз ти предлагам много.
— Че какво пък? — започнах аз да отстъпвам.
— Сведения за серибата Алиаб, за която преди малко приказвахте. Аз чух всичко и си мисля, че за теб ще е добре да си осведомен с работите около заселището.
— Случаят действително е такъв. И на теб тези работи ти са известни?
— Даже много добре.
— Кому принадлежи серибата?
— Трябва ли да отговоря наистина на този въпрос? Мислиш ли, че ще го сторя без насрещна услуга?
— Да. Мисля, че на драго сърце ще продадеш за петдесет-шейсет удара тази тайна.
— Не, не! Ефенди, само не бастонадата! Измоли ми от мюдюра освобождение от петстотинте и аз ще ти съобщя всичко, което знам за серибата Алиаб.
— Ти сигурно не знаеш много.
— Не знам много? Всичко, всичко знам аз. Та нали самият съм бил там.
— С какво намерение? По какъв повод?
— Това ще мога да ти кажа само ако ми обещаеш да помолиш мюдюра за мен. Също това, което сега ти казвам, не бива да ми навреди.
— Мога да ти дам такова обещание, ама дали то ще има някакъв успех при мюдюра, е съмнително.
— Аз не се съмнявам. Чух какво бе разказано за теб, вследствие на което знам какво мисли мюдюрът за теб. Той дължи толкова много на теб, че ходатайството ти определено ще има успех.
— Вероятно се заблуждаваш, но ти обещавам да вметна някоя добра дума за теб. Обръщам ти обаче внимание, че няма да допусна да ме измамиш. Ако си мислиш, че с голи приказки ще отървеш бастонадата, то се намираш в страшно голяма заблуда. Какво знаеш за серибата?
— Тя принадлежи на Ибн Асл.
— Така си и помислих! Това, което сега искам да знам, по никой начин няма да ти навреди, както ти обещах. Кажи ми откровено, ти занимавал ли си се заедно с този мъж с отвличане на роби?
— Да, ефенди. Ама ти трябва да го премълчиш пред мюдюра.
— Не мисля, че ще мога да отмина с мълчание това обстоятелство, но ти обещавам, че то в никакъв случай няма да ти бъде зачетено. Аз мога да се поставя в твоето положение. Като мюсюлманин ти считаш робството за разрешено, а неговата възбрана — за посегателство върху вашите прастари унаследени права.
— Така е, така е, ефенди! Вземи предвид, че ние — баггара — живеем само от стадата си, и че една-единствена епидемия, избухнала сред тях, лесно може да ни обрече на гибел. И в такива случаи търговията с роби ни подсигурява средствата да просъществуваме и да не мизеруваме, додето стадата ни отново се уголемят. Ние даваме на ловците на роби войните си като асакери и получаваме за всеки заловен чернокож определено възнаграждение. То ни бива изплащано в роби, по ниска тарифа, ала ние ги продаваме на една далеч по-висока цена. Така се реализира една печалба, която ни е добре дошла.
— И ти предоставяш не само войните си за лова на роби, но и самият участваш в него?
— Да. Ние заминаваме за серибата Алиаб, от която после се предприема ловитбата.
— Кой заповядва там, когато Ибн Асл отсъства?
— Башшавишът47 Бен Ифрам. Един изстрел му докара парализиран крак. Ето защо той вече не може да взема участие в лова. Но в серибата е много полезен и тъй като Ибн Асл може да разчита на неговата вярност, му е поверил командването.
— Засега знам достатъчно. Но не е изключено по-късно да се наложи да науча нещо повече.
— По-късно? Аз се надявам мюдюрът да ме освободи благодарение на застъпничеството ти, така че да мога да се върна при близките си.
— Аз също мисля така. Ама пък ти знаеш какво възнамеряваме. Възможно е Ибн Асл да не се намира вече тук. В този случай ще трябва да се впуснем подире му. Много вероятно серибата Алиаб да бъде неговата цел и понеже ти я знаеш точно, ще се наложи да ни служиш за водач.
— Аллах да предварди това! Какво ще си помислят хората ми, ако отсъствам с месеци! И да стана ваш водач срещу Ибн Асл, който е мой приятел и ме е дарил с такова голямо доверие!
— С това възражение сега не е нужно да се занимаваме. В случая аз изказах само една вероятност. Нека сега си затраем и изчакаме спокойно бъдещето!
— Спокойно! — въздъхна Амр. — Да, ти можеш да бъдеш спокоен, ама аз… аз…!
Имал бе право. Неговите сведения бяха от голяма важност за нас, тъй като сега знаехме къде при всички случаи може да бъде намерен Ибн Асл. Но на първо време се надявах да пребивава още във Фашода.
След приблизително три часа Хафид Сихар се върна. Беше тежко натоварен, понеже носеше един костюм, поисканите оръжия, две печени кокошки, друго месо, тиганици и едно шише раки. Ние се нахранихме и дадохме полагащия се пай и на баггара, както по време на ездата. С изключение на свободата, той беше напълно равнопоставен с нас.