— Сангакът! — извика анраутът, който ми бе отворил. Той, изглежда, беше подофицер, тъй като другият на него бе докладвал настоятелната ми просба.
Той стана да отвори на началника си. Другарите му също се надигнаха, ала оставиха заровете да се търкалят по пода. Сангакът можеше да види с какво са се занимавали.
Резето бе издърпано и отново тикна. После чух тих глас. Подофицерът долавяше присъствието ми. След това влязоха, сангакът отпред. Има човешки лица, които притежават удивителна прилика с дадени животни. В такива случаи въпросният въплътява обикновено и отличителните качества на подобното нему животно. Вглеждайки се сега във физиономията на сангака, аз неволно добих асоциация за някой бик, който пристъпва бавно към атака със сведени рога и коварно гледащи очи. Той ми метна само един кратък поглед и заповяда:
— Ела!
Ибн Мулай закрачи направо, през вратата, която подофицерът му бе отворил с ритник, и аз го последвах. Намерихме се на тъмно. Той отвори друга врата, вдясно, от която се процеждаше светлина и се провикна навътре с гръмотевичен басов глас:
— Ей, внимавайте! Когато идвах, ми се стори, че пред входа се таеше да подслушва някакъв келеш. Я се прехвърлете през задния дувар и заобиколете и две отделения отдясно и отляво към предната страна на къщата. Оня изчезна, като ме чу да идвам. Ако се е върнал пак, заловете го и ми го доведете!
После Ибн Мулай се насочи наляво, където влязохме в една добре осветена стая, очевидно неговият селямлък48.
Един миндерлък обхождаше трите стени, а в средата лежеше килим. Той спря върху него, обърна се към мен и попита:
— Имал си писмо за мен?
— Да. От фелдфебела Бен Ифрам.
— Дай го!
Ибн Мулай получи писмото, задържа го в ръката, без да го погледне, огледа ме с изучаващи очи и продължи да пита:
— Името ти?
— Искандер Никопулос.
Избрах това име, защото имах европейски черти, а сред наеманите в Судан войници се намираха много левантинци, следователно и хора с гръцки произход.
— Значи грък! — каза той. — Откъде?
— Роден съм в Кахира от гръцки родители.
— Християнин?
— Да.
— За мен е безразлично. С какво се занимаваш в серибата Алиаб?
— Преводач съм. Дълго време съм пребивавал при негрите и разбирам диалектите им.
— Което ти носи пара, без да е необходимо да помирисваш барута — рече той презрително. — Нека видим какво има да ми каже Бен Ифрам.
Едва сега сангакът хвърли един поглед на писмото. На мен сърцето ми затупка. Стаята беше добре осветена. Ако анраутът видеше, че писмото е било вече отваряно, зле ми се пишеше. За щастие неговото любопитство бе по-голямо от бдителността му. Ибн Мулай разкъса плика и на мен ми стана по-леко. Той прочете писмото, извърнат от мен, пъхна го в пояса и се обърна отново.
— Известно ли ти е съдържанието на писмото?
— Бен Ифрам не го сподели с мен.
— Но знаеш кой трябва да го получи?
— Ами чети! Само че трябва да го предам на Ибн Асл, твоят господар. Фелдфебелът май не ти има много доверие, щом е премълчал този факт от теб.
— Ако това беше вярно, нямаше да ме прати във Фашода.
— Хм-м! Но сигур те счита за плямпало. По какъв начин направи пътуването?
— До езерото Но с една малка лодка. Там срещнах един нокер от Диакин, който възнамеряваше да плава до Хартум и ме взе със себе си.
— Кога пристигна той тук?
— Непосредствено след залез слънце.
— Странно! Та аз бях нагоре по реката, ама никакъв нокер не забелязах!.
— Хората ти не искаха да ме пуснат — вметнах аз бързо, за да го отклоня от тази мисъл. — Чаках те три часа.
— Тогава сигурно си гладен. Ще получиш храна и ще ми разкажеш за серибата.
Ибн Мулай излезе, като ми даде знак да седна. За мен, разбира се, щеше да е най-добре да се разкарам оттук. Та нали вече знаех достатъчно, тъй като бях научил, че познава серибата и башшавиша, и следователно без съмнение поддържаше връзка с Ибн Асл. Но можех ли, биваше ли да си вървя? Не. Без негово разрешение бе наистина невъзможно да изляза от къщата. Трябваше да се помиря и да предоставя бъдещето в ръцете на моето добро щастие.
Вярно, последните му думи породиха у мен онова чувство, което те кара да се почешеш зад ухото. Щял съм да ям и същевременно да му разправям за серибата. Яденето, е, от това не ме беше страх. Можех да му окажа тази услуга според желанието, ама разказването, проклетото разказване! Какво знаех за серибата? Шейкът на баггара бе поискал да ми я опише. Де да не бях му попречил! Макар че и то нямаше да е достатъчно. Тоя арнаут можеше да ми отправи стотици въпроси, за отговарянето на които човек трябваше непременно лично да е бил там.
48
селямлък (тур. selamlik от араб.) — мъжкото отделение в мохамеданска къща; приемна стая (Б. нем. изд.)