— Той е убил лъвове! — продължи ухилен. — С един изстрел! И при това съвсем сам! О, Аллах, о, Мохамед, какъв могъщ герой бил пък Кара Бен Немзи ефенди! Как ми се ще барем веднъж да го видя като саияд ес саба6!
— Не си го пожелавай — предупредих, без да се засягам. — Желанието ти би могло да се осъществи само ако лъвът дойде, а не ми се вярва това да те зарадва.
— Даже много бих се радвал — захили се Абдуллах. — Каквото може един чужденец, мога го и аз, синът на тази страна. Предлагам ти бас, че ще сторя същото, ако лъвът дойде, което предприемеш ти.
— По изключение съм съгласен. На какво ще се обзаложим?
— Ще заложиш ли часовника и далекогледа си срещу моята ясновидска кремъклийка?
— Да, о дръзновени Абдуллах.
— И не се майтапиш?
— Не. Значи сключваш облога?
— Да. Заклевам се в Аллах. Ти да не би да се каниш да отстъпиш?
— Не. Ти се закле и също така не можеш да се върнеш. Но се лъжеш, ако си мислиш, че кротичко ще си седя край огъня, в случай че лъвът се появи. Аз по-скоро ще тръгна насреща му.
Фесарахът се загледа известно време в земята. После рече:
— Не искам да те оскърбя, но не го вярвам.
— Тогава моли твоя Пророк да държи лъва надалеч. Ако той не изпълни желанието ти, свършено е с прочутата ясновидска кремъклийка. А сега относно пленниците…
Бях прекъснат, понеже на западния край на поляната се появи един камилски ездач, който при вида ни спря слисано и ни заоглежда. Изглежда се двоумеше дали да язди към нас, или да свърне към извора. Накрая подкара животното си към нас и слезе.
— Преди да позволя на устните ми да дойде „салам“, ми кажете кой е предводителят!
— Аз — отговорих.
— Тези тук са асакери. Ти обаче не мязаш да си аскери. Как да си обясня, че си техен водител?
— Униформата ли прави аскери?
— Не. Ще ти повярвам. Защо сте вързали хората, дето лежат тук по земята?
— Те са заловени ловци на роби.
— Това нали не е престъпление?
— Е, тогава похитителство на хора!
— Робите, особено пък чернокожите, не са хора. Ти ще освободиш тези мъже!
Непознатият беше може би малко над трийсетте, сух и носеше тъмна, немного гъста брада. Дрехата му беше бяла на цвят, но сега вече не твърде чиста. Изразът на аскетичното му лице беше строг и навъсен. Стоеше гордо изправен пред мен, а очите му ме гледаха заплашително, сякаш той беше този, който заповядваше тук. Нямах и представа, че този мъж по-късно ще играе като Махди7 една толкова изтъкната роля.
— Ще ги освободя? — попитах го. — Тъй! С какво право всъщност очакваш това от мен?
— Защото го казвам аз, Мохамед Ахмед, Факир ел Фукара!
— Хубаво! Аз пък съм Аскери ел Асакер и правя само това, което ми е угодно.
Факир ел Фукара означава факир на факирите, сиреч най-добрият, най-съвършеният факир. Ето защо аз се нарекох войник на войниците, т.е. най-съвършеният от войниците. Той, изглежда, не очакваше такава съпротива, защото попита:
— Нима не ме познаваш? Нищо ли не си чувал още за Факир ел Фукара?
Когато каза това, видях, че си размени един поглед на разбирателство с Абд Асл, „достопочтеният“ факир, който лежеше вързан на земята. Те следователно се познаваха и аз нагласих според това отговора си.
— Не, но моите пленници те познават.
— Откъде го знаеш?
— Очите ти ми го казаха. Ти даде на Абд Асл едно обещание, което не можеш да сдържиш.
— Ще го сдържа. Ако запиташ пленниците си, те ще ти кажат кой съм.
— Кой и какъв си, ми е безразлично. Аз съм тук в служба на Рейс Ефендина, което ще рече в служба на хадифа. Това трябва да ти е достатъчно.
— По никой начин не ми е достатъчно. Хадифът, както и Рейс Ефендина са нищо в моите очи и на мен не ми и хрумва да се съобразявам с тях.
В този миг аз не познавах неговото житие-битие. По-късно разбрах защо Мохамед Ахмед си бе послужил с този подронващ авторитета, пренебрежителен израз. Той бил известно време данъчен чиновник, видял се принуден да напусне службата и станал роботърговец. Всичко това сега не го знаех и му отговорих с усмивка на превъзходство:
— Въпреки това ще се съобразиш с тях, съобразявайки се с мен, изпълняващият техните заповеди.
— Веднага ще видиш колко малко ги зачитам тези заповеди.
Мъжът измъкна ножа си и се наведе към Абд Асл.
— Стой! — повелих аз. — Какво се каниш да правиш?
— Да освободя приятеля си от вървите.
— Не ти разрешавам.
— Хич не искам да знам за твоето разрешение!
Мохамед Ахмед допря ножа до ремъците, ала аз го пипнах изотзад за хълбоците, вдигнах го от клекналото му положение и го захвърлих на няколко крачки през групата пленници, при които лежеше Абд Асл. Държал здраво ножа си, Мохамед Ахмед се окопити бързо, вдигна ръка за удар и ме нападна с думите:
7
Махди — очакван от някои мохамедански секти вожд, който ще довърши делото на Мохамед (Б. пр.)