След като присъдата бе произнесена, Бащата на пердаха започна своята работа. Такалехите биваха закопчавани един подир друг на споменатото съоръжение и всеки получаваше своите десет удара. Работа биваше така „фабрично“ вършена, а „престъпниците“ понасяха ударите си с, както казва Уланд51, такъв скромен героизъм, че зрелището ми беше кажи-речи забавно. Но когато после бе стегнат с ремъците първият убиец-грабител, аз се отдалечих. Десет и петстотин удара — в това имаше разлика…
Противно на очакванията Рейс Ефендина се бе задържал в Хартум и също по път. Той закъсня толкова, че пристигна във Фашода едва на шестия ден от моето пребиваване там. Той нае такалехите и снабди кораба си с муниции и пресни продукти. После започнахме пътуването, за което очаквахме да ни отведе сигурно до нашата цел. За съжаление преднината от шест дни, която Ибн Асл имаше пред нас, не можеше толкова лесно и бързо да се навакса, както желаехме.
16. В изворната област на Нил
Пътуването по Бели Нил до вливането на Собат, когато се плава срещу течението под платна, се облекчава от обстоятелството, че сутрин се надига един добър северен вятър, който през целия ден издува мощно ветрилата и замира едва привечер, за да започне отново на следващото утро. Но достигне ли се споменатата река, то или вятърът се губи, или пък заради многобройните извивки на реката не може вече да се използва както трябва. С платна тогава се плава само когато Нил има подходяща посока, като в междинните отсечки се опитва придвижване с помощта на влекач и отблъскващи пръти. Това е тежка и уморителна работа. Ако брегът е сух, дърпащите въжето хора могат да вървят там и нещата са вече задоволителни. Но образуват ли се блата, в които те биха затънали, то отпред трябва да бъдат впрегнати лодки, които да теглят кораба. Ала дори и това е невъзможно, ако цялата повърхност на реката е покрита, както много често се случва, с участъци ом суфах, през които няма как да се гребе. Тогава може да се търси само помощта на отблъскващите пръти. Често е необходим цял ден, за да се преведе плавателният съд през едно-единствено поле ом суфах. Сетне плаваш в продължение на половин час по някое свободно, открито място, за да се натъкнеш след това на още по-дълго и гъсто тръстиково пространство.
Към това се добавя и променената картина на брега. Нил тук не е буйно течащата през сухи пустинни земи река, чиято влага позволява да избуи растителност само по крайбрежието, а се шири в много главни и странични ръкави по една грамадна, ниска, блатиста и често гориста територия. Там цари треската, а жилещите насекоми се превръщат в ужасяваща напаст. Там лежат исполински крокодили със стотици в тинята, хипопотами пасат по дъното на реката и многобройни по-големи или по-малки хищни животни населяват гъстите, често непроходими гори: Човек може да пътува дни наред, без да се наслади и на един-едничък открит изглед. Водата е почти негодна за пиене, дивечовото месо се вмирисва още след два часа, взетите провизии се развалят. Поражда се съмнение дали по тези места би могло да има хора, и все пак тук живеят цели народи, цели племена — често строго ограничени едни от други, често смесени, ала въпреки това вярно съхраняващи своя характерен облик и качества.
Тези хора, обитателите, в никой случай обаче господарите на Черния континент, са все негри — с повече или по-малко тъмен цвят, тъй търсеният дивеч на ловците на роби.
Белият идва, сприятелява се с някое негърско племе, сдобива се чрез хитрост или за някоя смехотворна цена със собствена територия и изгражда на нея поселище, наречено сериба. Той е в притежание на по-големи познания и превъзхождащи оръжия. Неговата първоначална дружелюбност скоро се превръща в суровост. Чернокожите започват да се боят от него, докато преди туй са го обичали.
Той докарва и други бели, които е вербувал — изметта на всички краища и класи на Изтока. Те носят пушки и барут и опитват покрай другото да подлъжат чернокожите с калпави басми, ракия, тютюн и синци. Дошли са да търсят слонова кост — бяла, под формата на слонски бивни, и черна, под формата на човеци.
Шейкът на черното племе бива спечелен заедно с хората си, като му се обещава дял от плячката. Грабителският поход започва. Белите участници се наричат войници, асакери. Те се делят на офицери, подофицери и обикновени асакери. Те рискуват най-малко и вземат лъвския пай от грабежа. Черните не се считат за войници. Те трябва да вършат най-тежката работа, да изпълняват разузнаваческа служба, да се подхвърлят на най-големите опасности, да са първи в атаката, а получават толкова, че жалката предплата обикновено уравнява целия полагащ се дял, та даже остава и като дълг.