— Не. Взеха само ножовете си и риболовните копия. Пушките и пищовите се намират в тукула, обитаван от нас десетимата. Това е първата колиба вляво.
Изобщо не бях предупредил мъжа да казва само истината. Той отговаряше с такъв страх, та си личеше, че не смее да намисли някоя лъжа. Иззех му всичко, което имаше в себе си, наредих на тримата си спътници да се скрият временно зад най-близката колиба и заповядах после на аскери:
— Сега свирни на твоя другар!
Той го стори и откъм входа се чу в отговор друго изсвирване.
— Сега бързо долу в ямата! — повелих му. — Живо, че да не те запратя към дъното! И ха си казал гък, свършено е с тебе!
Войникът заслиза послушно. Мислех, че ще мога да изтегля и стълбата, ала не намерих време, защото видях втория аскери да се задава. Седнах на земята, за да не може да види цялата ми фигура и да разпознае по нея, че си има работа с друг.
Той видя края на стълбата да стърчи от ямата. Това отклони вниманието му от мен. Беше отдалечен още на петнайсет крачки, когато се провикна:
— Какво е това! Та ти си спуснал стълбата! Пленниците ли искаш да се измъкнат? Вади я!
Мъжът притича и хвана стълбата. В същия миг аз се изстрелях към него, пипнах го за гърлото и го съборих.
— Мълчи! Нито звук, иначе си мъртъв! Ужас скова крайниците му и той не се помръдна. Когато му освободих гърлото, се вторачи в мен и измънка:
— Ефендито! О, Аллах, Аллах!
Дадох знак на спътниците си да приближат. Опразнихме пояса и джобовете на мъжа. После той трябваше да се спусне в прелестната Джура ел джаса и ние изтеглихме стълбата.
Сега се касаеше преди всичко да си подсигурим оръжията на асакерите, така че се отправихме към въпросния тукул. На динка тук му беше познато. Той потърси мястото с разни надялкани трески и побърза към тукула, в който се бях свестил от зашеметяването си. Там все още тлееха въглените от огъня. Върна се с една запалена треска и ето как се подсигурихме с необходимото осветление. После намерихме една глинена лампа, напълнена с палмово масло.
По кръглата стена висяха десет пушки и доста повече пищови — всичките заредени. Взехме оръжията и тръгнахме към тукула, обозначен ни като жилището на турчина. Когато стъпихме в предното отделение, вътре беше тъмно, но през рогозения параван от второто отделение мъждееше светлина. Аз го избутах и влязох. „Дамите“ седяха на кафе. Кумру се беше наместила на един килим по средата на отделението. До нея се бяха свили четирите слугини около едно глинено гърне, в което горяха дървени въглища. Върху него се мъдреше второ гърне с вряща вода и Фатма тъкмо изсипваше в нея очуканите зърна кафе. И петте ме зяпнаха безмълвно — толкова се уплашиха от внезапната ми поява.
Аз иначе съм си много тактичен с дамите, ала сега се проявих като крайно безцеремонен, което обаче, както откровено признавам, и до ден-днешен не ми причинява никакви угризения на съвестта. Първо, не идвах в предписаното за посещение време, второ, нахълтах в един харем, което, както е известно, е строго запретено, и трето, външният ми вид бе толкова малко годен за компания, че сега, когато пиша тези редове, свеждам, наистина само за две секунди, очи. Ако моят тоалет още по време на дългото пътуване и предишните преживелици бе така значително пострадал, то преди малко калната яма го съсипа без остатък. Видът ми беше всичко само не и „gentlemanlike“52. На това отгоре въоръжението ми! С други думи от оръжията, които бяхме взели, бях провесил три кремъклии и набучил четири пищова в пояса — един Риналдини53 омърлян в глина! Въпреки тази толкова малко подходяща за визита на дами външност аз сложих ръце на гърдите и се поклоних.
— Нека Мохамед, пророкът на пророците, придаде на напитката ви благоуханията на Дженнет! Моята душа копнее за подкрепа. Мога ли да помоля за един филджан54?
Тогава „гургулицата“ ме разпозна.
— Кара Бен Немзи ефенди! — извика, скачайки. — Мислех, че лежиш пленен в дупката!
— Както виждаш, случаят вече не е такъв!
— Аз на драго сърце щях… щях… щях да те освободя, ама не знаех тоя път как да подхвана уйдурмата.
— Благодаря ти, най-чаровна сред девойките! Ти веднъж вече ми оказа най-голямото от всички благодеяния. Днес не биваше да се осланям пак на теб. Аз дойдох да ти отправя една друга молба, а именно да не напускаш този харем, докато не ти кажа, че можеш отново да влезеш в предното отделение на тукула.
— Защо?
— Защото някой куршум може да улучи теб или някоя от слугините ни.
— Аллах, куршум! Каниш се да се биеш? С кого?
— С фелдфебела Бен Ифрам и асакерите му.
— Значи и с брат ми?
— Да, ако реши да се отбранява.