— Ама не пък точно ти и аз! Моля те да останеш тук! Ако всеки се скрие зад някоя камила, ще бъдем в безопасност.
— Лъвът ще измъкне своята жертва и иззад камилата. Аз тръгвам и този съвършен Факир ел Фукара ще ме придружи.
— Сериозно ли говориш, ефенди? — запита Мохамед Ахмед.
— Та нали искаше да вървиш с мен срещу лъва! Или ще се окаже все пак — нещо, в което ти така надменно се съмняваше, че притежавам повече кураж и ловкост от теб? Да се хвали, може всеки страхливец, ала един Факир ел Фукара би трябвало да…
— Мълчи! — прекъсна ме той. — Идвам с теб.
— Да вървим тогава! А ти, Абдуллах?
— Аз оставам.
— Знаех си го. Храбър си само на голяма уста. Аз ще спечеля ясновидската кремъклийка.
— О, Аллах! О, Мохамед! О, Абу Бекр и Осман! Моята красива, прочута ясновидска кремъклийка — завайка се той.
— Ако останеш, тя е изгубена!
— Тогава… тогава… тогава идвам с теб, ефенди, все подире ти. Ти само си върви напред, аз идвам, идвам!
Абдуллах трепереше с цялото тяло, ала все пак тръгна, придържайки се постоянно зад мен, та лъвът да не пипне него, а мен. Жал ме хвана за него и на драго сърце щях да го оставя, ала той си заслужаваше наказанието. Освен това бях убеден, че още след броени крачки някак си ще се изгуби.
— Повече дърва в огньовете, за да лумнат пламъците по-високо! — повелих още и кръгът от хора и камили остана зад мен.
От асакерите и пленниците не се чу нито звук. Бяха занемели от страх. Те се притиснаха, дирейки закрила, всеки зад тялото на някоя камила. Вътрешно аз бях най-спокойният от всички. Когато мигът на опасността настъпи, всяка боязън трябва да престане, иначе си изгубен, Факир ел Фукара го подтикваше подире ми страхът да не бъде сметнат за страхливец. Абдуллах му беше сторил място и представляваше последният в редицата, когато бяхме прекосили може би наполовина поляната, той видя в края й някакво движение в буша, сгуши се зад единичния храст, край който минавахме, и изкряка:
— Там е, там! О, Аллах, о. Милостиви, о, Състрадателни! Аз оставам неустрашимо тук. Вие търчете напред, та да се спасите!
Е, да, ние трябваше да продължим, за да бъдем видени и връхлетени от лъва, докато той лежи „неустрашимо“ стаен зад храста!
Аз също бях забелязал движението, което го хвърли в такъв ужас, ала не бе възможно то да е причинено от лъва. Ето защо викнах на бъзливеца:
— Продължавай с нас, иначе кремъклийката ти е изгубена! Нали трябва да правиш това, което правя аз!
— Не, не. Аз оставам тук и ще го катурна с един изстрел. Вървете си, вървете! И крещете с все глас, та да го надуе страх от вас!
Абдуллах естествено ни подканваше да крещим само защото трябваше да привлечем вниманието на лъва върху себе си. Но хищното животно още изобщо не можеше да е тук. Когато лъвът за първи път изрева, трябва да се намираше на разстояние някъде около три километра. Затова бях отделил време за насмешливи подкани към двамата си придружители. Сега животното беше изминало вероятно три четвърти от това разстояние.
Тъй като ревът бе прозвучал от запад, аз се бях насочил към лежащия в тази посока край на поляната и сега спрях да си потърся някоя изгодна позиция. Предвиждаше се, че за да не създаде никакъв шум, промъкващият се насам лъв ще избегне подлеса. От тази страна тук имаше само едно свободно от храсти място. Там трябваше да се появи той, там трябваше да застана и аз.
Тук се извисяваха две много масивни дървета тхалха8, чиито стволове се намираха непосредствено един до друг. Един гъсто зашумен храст сунут възпираше светлината от огъня и хвърляше дълбока сянка върху мястото.
— Тук ще залегнем — повелих тихо. — Това е най-добрата позиция.
— Защо тук? — прошепна Мохамед Ахмед, като клекна домен.
— Защото лъвът ще се появи тук, приблизително на десет крачки от нас.
— Аллах керим! Защо толкова близо? Ние трябва да отстъпим по-назад! Може би на петдесет-шейсет крачки.
— Не. Колкото по-близо, толкова по-добър и сигурен ще бъде изстрелът.
— Ефенди, ти си си изгубил разсъдъка!
— Не, но имам повече кураж от теб. Чувам зъбите ти да тракат.
— Виновен ли съм за това? Ченето ми из един път стана съвсем халтаво.
— Ръката ти трепери ли?
— Да, един голям мраз лази по ръцете ми.
— В такъв случай не стреляй, когато лъвът дойде, а го остави на мен! Ти или ще улучиш зле, или изобщо няма и по тоя начин ще удесеториш опасността за нас.
— Хем да беше пожелал Аллах изобщо да не бях тръгвал с теб! Аз съм си иначе сербез, ама преднамерено да насочвам върху себе си вниманието на удушвача на хора, това е вече направо безразсъдно дръзко. Да не говорим повече! Той би могъл да ни чуе.