Зарадвах се при вида на реката, която не бях виждал от похода към фесарахите. Жителите на селото приближиха да ни запитат „откъде и накъде“, а също и за желанията ни. Аз се опазих да им дам веднага информация, отклонявайки разпитванията с насрещни въпроси.
Първата ни работа бе да напоим камилите при реката. После ги отведохме горе на едно тревисто място чийто собственик ни даде разрешението си да пасат срещу нищожно заплащане.
На височината на мишра седеше един мъж, който очевидно не беше от селото. Беше напълно въоръжен и по-добре облечен от жителите на хеллето. Когато се осведомих при един от селските хора за него, той каза:
— Не го познаваме. Той е тук още от вчера и си седи на същото място, зяпайки надолу по реката.
— Може би очаква някой кораб?
— Вероятно. Но не ни отговори, когато го запитахме за това. Пред селото държи един оседлан кон, който нае от Ибрахим, нашият шейк ел белед.
— Яздил ли го е?
— Още не, но го държи в готовност, откакто се намира тук.
— Накъде възнамерява да се отправи?
— Това ние не знаем. Но на шейк ел белед той сигурно е казал, защото Ибрахим иначе не би му дал коня си.
Непознатият привличаше вниманието ми. Беше ясно, че следи за нещо и възнамерява, веднага щом научи отговора, да препусне и докладва. Как ми се щеше да знам къде се кани да отнесе вестта. Но да питам шейка, щеше да е твърде очебийно. Ето защо продължих да се осведомявам от мъжа, който ми бе дал досегашната информация.
— Кога мина оттук последният кораб нагоре по реката?
— Вчера заран.
— А кога дойде мъжът в селото?
— По същото време, защото той дойде с кораба. Една лодка го докара до мишра.
— И лодката не остана тук?
— Не. Върна се при кораба.
— Кому принадлежеше корабът?
— Не зная.
— С какво беше натоварен?
— И това не мога да ти кажа.
— Името също ли не можеш да ми назовеш?
— Казваше се „Хирдаун“18 и не беше дахабийе, а нокер.
— Кога мина предишният кораб?
— Един ден по-рано, значи завчера. Той също беше нокер. Беше празен и отиваше на юг да вземе стока.
— Не е ли минал един кораб с две мачти, който не е нито дахабийе, нито нокер, и има необичаен вид?
— Не.
Този отговор ме успокои, защото ми каза, че Рейс Ефендина все още не е минал край опасното селище. Неговият „Сокол“ не беше по обичайному построен и съоръжен, така че на всеки щеше да обърне внимание.
Бен Нил се бе излегнал в тревата и зяпаше щъкането на жителите из селото. Аз се запътих бавно към непознатия, който ме бе наблюдавал зорко, седнах до страната му и поздравих:
— Аллах йимасиг балхир! (Аллах да те дари с щастлива вечер!)
— Масалхер (Щастлива вечер) — отвърна онзи сухо. Аз бях изрекъл поздрава напълно — нещо, което човек прави само когато иска да бъде особено вежлив. Със своята лаконичност той вероятно искаше да намекне, че моята компания не му е присърце. Аз обаче дадох вид, че не съм схванал намека, и продължих:
— Нямам у себе си мрежа да се предпазя от камарите на реката и поради това не мога да спя на открито. Има ли в селото някоя колиба, в която да мога да се подслоня?
— Не знам. Не съм оттук.
— Значи и ти не си тъдявашен? Аллах да бъде с теб при пътуването ти!
— Нека неговата благословия се простре и над твоето! Откъде идваш?
— От Хартум — отговорих, принуден да кажа неистината.
— Къде се издига шатрата ти?
— Аз не живея в шатра, а в къща. Тя е в Суец.
— Какъв си?
Сега аз си придадох възможно по-хитър израз на физиономията.
— Търгувам с какво ли не, ама най-предпочитам с…
Спрях по средата и направих едно движение с ръка, което трябваше да подскаже, че не е уместно да довърша започнатото изречение.
— Със забранена стока? — каза той вместо мен.
— Ако е тъй, бих ли признал?
— На мен можеш да кажеш. Аз категорично няма да те издам.
— Мълчанието при всички случаи е по-добро от бръщолевенето.
— Не при всички случаи. Ако един търговец иска да направи някоя далавера, той трябва естествено да отвори дума за нея.
— При такъв случай говоря и аз. Само че сега не се мярка никаква далавера.
— Може би все пак, стига правилно да съм те разбрал. Вие дойдохте на камили. Накъде се каните да вървите?
— Да направим някои покупки.
— Какви?
— Такива — ухилих се аз, оставяйки го в неяснота. Той не само беше станал по-любезен, ами направо грееше, както се казва. Смяташе ме за роботърговец и аз бях убеден, че в негово лице имам пред себе си един от подчинените на търсения от мен ловец на роби Ибн Асл. Трябваше да подсиля мнението му, без да обявявам нещата открито, защото един търговец на роби не казва на първия срещнат кой е и с какво се занимава. Мъжът очевидно имаше задачата да следи тук за появата на Рейс Ефендина и после да отиде да доложи. При това положение нокерът „Гущер“ принадлежеше на Ибн Асл и не можеше да лежи много далеч оттук — вероятно до джезире Хасание.