— Защото съм търговец и трябва да се запознавам с потребностите на разните краища. Възнамерявам да закупя стоки в Ел Фашер и по обратния път да ги разпродам. Ето защо яздя от кладенец на кладенец, научавайки по този начин от бивакуващите от какво се нуждаят.
— Ти, изглежда, си аджамия в търговията.
— Как тъй, ефенди?
— Един по-опитен търговец не би пътувал празен към Ел Фашер, а би се снабдил в Хартум с вносни стоки, за да ги продава по път и завърти добра далавера. Ти се тъкмиш да търгуваш само по обратния път и с това се отказваш от половината печалба на едно такова пътуване. Такова нещо не прави никой умен дяллаб2.
— Исках да стигна бързо до целта и затова не съм натоварил животното си.
— Търговецът се ръководи от едничката цел да добие печалба. Впрочем ти не яздиш обикновена хеджин, докато дяллабът има навика да си служи най-вече с магаре.
— Всеки според възможностите си, ефенди. Аз не съм съвсем беден. А сега да оставим тези неща! Ти чу моите отговори и трябва и ти да ми дадеш информация. Откъде идваш?
Въпросите ми бяха от такова естество, че той трябваше да почувства от тях моето недоверие, да, те биха се възприели даже като оскърбителни от всеки честен мъж. Неговите очи също проблеснаха, наистина, на няколко пъти бързо и гневно, ала тонът, с който ми отговаряше, беше винаги вежлив и наглед непринуден. Тази разлика между погледа и тона ми издаде, че той се владее. Владеенето в такава ситуация е преструвка. А щом мъжът имаше причина да се преструва, то ми даваше всички основания да бъда предпазлив с него.
Да му вярвам, че е дяллаб, и през ум не ми минаваше. Също така бях твърдо убеден, че не идва от Ел Феки Ибрахим, а от Хартум. Срещата му с нас като че не го изненада. Човек оставаше с впечатлението, че е очаквал да ни срещне. Как да се обясни тая работа? Той ме беше излъгал, поради което сметнах за най-добре да не му казвам пълната истина, а да я позаобиколя.
— Идвам от Бадяруга.
— И аскерите ли са били там?
— Не. Аз ги заварих тук и те ми разрешиха да ползвам кладенеца.
Около ъгълчето на устата му нещо хитро потрепна, ала той даде вид, че ми вярва, и продължи да пита:
— Те откъде идват? Къде са били?
— Това не знам.
— Знаеш го, защото трябва все пак да си говорил с тях!
— Аз само ги помолих за разрешение да се установя тук. Повече не съм приказвал. Считам за невежливост да се разпитват непознати за щяло и нещяло още веднага след срещата.
— В пустинята и степта любопитството е дълг към самия себе си. Ето защо те моля за позволение да те запитам кое селище е целта на твоето пътуване.
— Каня се да отида до Камлин на Сини Нил.
— Тогава може би ще прехвърлиш Бели Нил при Ел Салаях?
— Да.
— А накъде ще яздят асакерите?
— И това не знам.
Тогава той се извърна бързо към водача, който седеше до мен.
— А ти кой си? Сигурно бен араб?
Аз се надявах Абдуллах да е забелязал недоверието ми и следствие на това да се пази да даде правдива информация, ала той разочарова надеждата ми.
— Аз принадлежа към бени фесарах.
— Сега от родния си край ли идваш?
— Да.
— Къде пасат понастоящем стадата ви?
— Между Бир ес Серир и Джебел Моджаф.
— Слушал съм за бени фесарах. Те са храбри мъже и щастието живее, сред техните шатри.
Непознатият се канеше да подпита ловко водача. Тъй като Абдуллах бе толкова непредпазлив да назове племето, към което принадлежеше, можеше да ми е безразлично каква по-нататъшна информация ще даде, та изтегнах се значи на тревата, подпрях с длан главата и си придадох привидно безразличие, докато в действителност зорко внимавах за всяка дума и мимика на мнимия дяллаб.
— Да, щастието живееше при нас, но ни напусна — поясни водачът.
— Аллах ще го върне! Какво всъщност се е случило?
— Ибн Асл отвлече нашите жени и дъщери. Ти нали си чувал името на тоя роботърговец?
— Разбира се! Неговите дела са от такъв характер, че няма начин човек да не чуе за него. Значи той ви е нападнал? Ама това е направо немислимо. Вие сте строго вярващи мюсюлмани, така че той няма право да търси при вас робини. Ти вероятно се лъжеш. Трябва някое езическо племе да е извършило деянието.
— Не се лъжа. Доказа се, че е бил Ибн Асл. Ако не вярваш, мога лесно да ти го докажа, понеже този…
Ясно беше, че Абдуллах се канеше да ме посочи с думите „този ефенди“. За късмет погледна към мен и аз му дадох един предупредителен знак. Ето защо той спря по средата и се поправи:
— Понеже този случай може да бъде потвърден от асакерите, чийто водач съм. Те бяха при нас и знаят всичко точно.