— Ама аз все пак трябва да се върна на своя пост, невъзможно ми е да пътувам с тоя ужасен Ибн Асл!
— На него и през ум няма да му мине да те пита дали ти е възможно и искаш ли. Просто няма къде да вървиш!
— Но какво ще стане с мен?
— Ще споделиш нашата съдба.
— И каква ще е тя?
— Аллах знае, аз — не. Ти едничък си носиш вината, дето се намираш в това положение.
— Аз бях толкова изплашен, па и не можех да знам, че не бива да назовавам имената ви.
— Ние бяхме пленени. Това трябваше достатъчно ясно да ти говори.
От лявата страна още имахме остров Хасание. Отдясно по брега дърветата се разстъпваха далеч едно от друго. Там имаше едно свободно пространство, предлагащо поглед към степта. Макар да бях легнал, зърнах един ездач, който седеше на камила и в бърз бяг препускаше по тази открита площ към Нил. Когато видя кораба, той изправи торс като човек, който иска да държи нещо зорко под око. После даде знак, размахвайки пушката си, и плесна животното си да стигне по-бързо до брега. Ибн Асл тъкмо стоеше в наша близост.
— Вижте! — чух го да казва. — Това е Орам, когото са ни пратили като хаберджия! Не можем да го вземем на борда, понеже ако спрем, ще бъдем застигнати от Рейс Ефендина.
Ибн Асл сви ръце като фуния около устата и викна през този рупор към ездача:
— Маийех ес Саратин, Маийех ес Саратин!
Мъжът го разбра, отклони камилата и отново препусна с най-голяма бързина.
7. На борда на робския кораб
Маийех е блатист сляп ръкав на река, дълбок речен залив с неподвижна вода, сиреч точно онова, което крайбрежните жители на Мисисипи наричат баиу22. В по-широк смисъл маийех се нарича също и всяко блато. Ес Саратин означава „раците“. Мъжът значи бе насочен към Ръкава на раците или Блатото на раците, най-вероятно към някое врязване на Нил в сушата, в което има много раци и на чийто бряг трябваше да чака кораба. Той беше пратеник. От него? Аз не бях успял да видя ясно лицето му и все пак той ми се стори познат.
Е, какво ли пък ме интересуваше този човек! Сега си имах достатъчно дертове със себе си. От само себе си се разбира, че се радвах да знам Рейс Ефендина спасен. Само че сега самият аз се бях натикал в кашата. Можех ли да очаквам помощ от него? Възможно, но невероятно. Ахмед Абд ел Инсаф сигурно не знаеше къде точно да търси отлетелите птици. Като намереше напуснатия стан, вероятно щеше да продължи издирванията. А като научеше от моряците на Абу ен Нил, че нокерът е отплавал нагоре по течението, щеше да се върне в Хегаси при своя кораб, за да го преследва. Така щеше да бъде изгубено скъпоценно време и Ибн Асл да получи преднина, която нямаше да може да бъде бързо наваксана. „Шахин“ на Рейс Ефендина беше бърз ветроход и далеч превъзхождаше „Хирдаун“, но ако този се вмъкнеше в някой притулен маийех, „Шахин“ щеше да мине покрай него, без да го открие.
На Рейс Ефендина значи не можех да разчитам. За спасението трябваше да се осланям изключително на себе си. Обясних го на двамата си другари по плен. Бен Нил ми имаше пълно доверие, ала ако останеше на дядо му, всяка надежда щеше да клюмне. Абу ен Нил ни разказа накратко за кораба, който намерил при раздялата си с Бен Нил, и който имал курс нагоре към Хартум и Фашода. Рейсът го познавал и взел със себе си, поверявайки му по-късно мястото на кормчията. При обратното плаване били спрени тази заран от лодката на ловеца на роби. Ибн Асл накарал да им кажат, че един грамаден остров от наскоро отрупана ом суфах бил направил нилския ръкав неплаваем. Капитанът насочил кораба към брега и пуснал стария кормчия да отиде напред с лодката да огледа участъка. Но вместо остров от ом суфах, Абу ен Нил намерил пленничество. Сега той обвиняваше целия свят и Аллах и запита как е станало, че Ибн Асл има такова отмъщение към нас. Когато неговият внук му отговори накъсо на въпроса, той се завайка:
— О, Аллах, о, Небеса! Кой би го помислил! Сега вече не годините и дните ми, ами часовете ми са преброени, защото тоя ловец на роби ще ни убие. Аз никога повече няма да видя близките си и ще намеря една кончина с хиляди ужасии.
— Не хленчи! — назида Бен Нил. — Със скимтенето си додяваш на ефендито. Кротувай и му дай мира за размисъл, тогава той сигурно ще изнамери някой път, който да ни отведе до свободата! Впрочем само аз и той можем да бъдем погубени. Ти не си сторил нищо на Ибн Асл и той няма защо да ти се люти.
— Нима не го чу какво каза? Той мисли, че съм ваш съюзник, и ми отреди същата съдба като на вас.
Старият човек ми се струваше доста себичен. Той мислеше и говореше само за себе си, но не и за внука си, който все пак се намираше в по-голяма опасност от него. Но се заблуждавах. Той, както навремето в Гиза видях, не беше герой, а внезапното изпадане в едно толкова злополучно положение напълно го беше объркало. Но когато неговият внук сега го упрекна: