— Какво трябва да стори мъжът?
— Две неща, като едното е също толкова лесно и безопасно, колкото другото. Той трябва най-напред да ми даде вътре един добре заточен, островърх нож.
Настъпи пауза. Идрис размишляваше. После за моя радост заяви:
— Ти ще имаш нож.
— Кога?
— Веднага щом свърши разговорът ни. Там отзад има един отворен сандък с ножове и разни инструменти, от каквито човек винаги има необходимост. А какво е второто, от което се нуждаеш?
— Информация, нищо повече. Дадеш ли ни и нея, то ще си сторил всичко, което искам, и аз ти обещавам дума да не изрека за теб.
— Питай тогава! Аз ще ти отговоря, защото това е… стой, тихо, някой идва!
Стълбата заскърца. Някой слезе, спря долу и запали светлина. Видях сиянието през многобройните зирки на нашия затвор. Зноят на Судан беше разсъхнал дъските. Те се бяха разединили и образували пролуки, някои от които по-широки от дебелината на здрав нож. Веднага ме споходи мисълта за резето. Потърсих го с очи и го намерих лесно, беше монтирано по средата на вратата. Лежеше точно върху междината на две дъски и прикриваше една широка пролука.
Сърцето ми затупка от радост. Ако човек провреше лезвието на нож в процепа и втикнеше върха в резето, можеше да го задвижи, сиреч можеше да отвори отвътре. За тази констатация ми бяха необходими само три секунди и ето че мъжът вече стоеше до вратата и я отвори.
Беше Ибн Асл. Държеше в ръка малка глинена лампа и освети с нея вътре. Аз лежах по гръб и наглед със затворени очи, ала бях отворил леко клепачи, за да огледам нашия „тускулум“23. Той беше нисък като гълъбарник, метър и половина висок, два и нещо дълъг. Освен нас, „квартирантите“, не подслоняваше нищо друго. Не се виждаше нито даже кука или пирон.
— Е, как ви харесва тук? — подигра се ловецът на роби. — Покажи си вървите! Нека видим дали нещо не са се разхлабили.
Ибн Асл сложи лампата на пода и прегледа въжетата ми. Е, можеше да е доволен. Бяха ме вързали толкова здраво, че кръвта кажи-речи спираше при съответните места.
— Продължаваш ли да обмисляш великолепното си предложение? — запита той. Аз премълчах.
— Или може би искаш да кажеш кога ще изтече времето, в което те очакват?
— Точно тогава, когато отида — гласеше отговорът ми.
— Значи след цялата вечност, защото кучетата, дето ти се числят, никога вече няма да те видят… Поддържай добра стража и ако тези проскубани чакали нещо се разприказват, вземи камшика и ги обрули по кратуните!
Тези думи се отнасяха за пазача. Ибн Асл вдигна лампата, заплю ме и залости вратата. При стълбите угаси лампата, за да я остави някъде си там и после се изкачи. Нашият съюзник едва след доста време посмя отново да се обади.
— Той си тръгна и ние сме сигурни, ефенди — прошепна. — Какво имаш да ме питаш?
— Кажи по-напред, що за помещение е това, в което се намираме?
— То е сиджн ел бахрийин24, където биват заключвани превити онези от нас, които са заслужили наказание.
— Къде спите нощем?
— В помещението тук, както и долу в трюма, ако нямаме човешки товар.
— Значи ще трябва да се промъкваме посред спящите?
— Да.
— Това наистина е лошо.
— Командата се намира вечер на брега и си ляга в кораба чак по-късно, обикновено по същото време като вчера.
— Известен ли ти е Маийех ес Саратин?
— Много добре. Ние често сме се укривали там.
— Къде се намира?
— На левия бряг, след селото Ел Кауа. Входът ми е толкова обрасъл, че външен човек изобщо не може да го намери. Влезе ли корабът вътре, корпусът му може напълно да се скрие под надвисналите клони, вейки, храсти и увивни растения.
— Там ли ще ви чака днес Орам, камилският ездач?
— Да.
— И кога ще стигнем при маийех?
— Може би още преди полунощ, след като си даваме такъв зор да се придвижваме бързо. Подир пладне ще минем край остров Мохабилех, а след настъпване на вечерта — край Ел Кауа.
— Не можеш ли така да уредиш нещата, че когато достигнем маийех, пак ти да си на стража?
— Много лесно. Но кажи, да не би да искате тогава да офейкате?
— Не. Та нали по тоя начин бихме ти докарали беля. Ще тръгнем едва по-късно, когато си се махнал. Но това трябва да стане докато хората се намират още на брега. Налягат ли в помещението, вече ще е твърде късно. Има ли сред апапите ти някой голям урсуз, калпав човек, когато не можеш да понасяш?
— О-о, неколцина!
— Не би ли могъл един такъв мъж да получи стражата след теб?
— Ако подхвана умно нещата, може би ще съумея да се справя.
— Поне опитай! Колкото по-лош е човекът, толкова ще ми е по-приятно, защото при всички случаи ще бъде наказан, ако бягството успее. А сега най-главното, ще трябва да ни кажеш къде се намират оръжията ни. Без тях не мога да си тръгна.