— Ето ти едно-друго, за да не умреш от глад и жажда — поясних му аз. — Повече не мога да сторя за теб.
Мохамед Ахмед ми отговори само с едно злобно съскане.
— Имащ ли някакво желание?
Оня мълчеше.
— Не? Тогава сбогом! На два часа път оттук, право на изток, се намира Нил. Ще можеш да го достигнеш, преди да са ти свършили припасите.
Възседнах отново. Когато камилата ми започна да крачи, зад мен прозвуча благодарността:
— Аллах да те прокълне! Бой се от отмъщението, отмъщението!
Скоро застигнах шествието и се присъединих към яздещия отпред Рейс Ефендина. Не беше необходимо да останем при кервана, тъй като от злополука не следваше да се опасяваме. Ето защо препуснахме напред, за да спечелим време и стигнем по-рано до кораба. Там се отправихме към каютата, където Ахмед изготви споменатото препоръчително писмо. После ми тикна една кесия в ръката.
— Във Фашода ти ще изпълняваш мои задачи. Разполагай с тези пари, като да са твое състояние! От тях аз няма да взема нищо обратно.
Когато шествието пристигна, аз се погрижих само за приготовленията относно предстоящата езда. Бяхме богато запасени с всички потребни неща и малко след Нощната молитва се сбогувахме, тъй като искахме още днес да изминем едно порядъчно разстояние.
Лъвската ми кожа Рейс Ефендина все със себе си за Хартум, където щеше да бъде обработена, и откъдето възнамерявах по-късно да си я прибера. Пътят ни не водеше покрай Нил, чиито криволици искахме да избегнем, а през откритата равнина, която правеше възможно по-бързото ни придвижване. Задаващите се преживелици не ни тревожеха.
12. Мюдюрът на Джарабуб
Двама души съвсем сами в необятната пустиня! Слънцето така прежуряше, че човек се чувстваше като опърлен и, за да не ослепее, трябваше да спусне ниско над лицето капуцината на хаика си. Нямаше за какво да си говорим. Та нали всичко беше отдавна изречено. На това отгоре езикът така тегнеше в пресъхналата уста, че дори и да имаше материал за разговор, пак нямаше да ни е до приказки. Наоколо нищо друго освен пясък! Камилите местеха равномерно крака като машини. Те не притежаваха темперамента на благородния кон, който показва на ездача, че се радва и страда заедно с него. Господарят може да бъде едно цяло със своя кон, но никога с камилата, та ако ще тя да е и най-благородната хеджин. Това се изразява даже с начина, по които той седи на коня и на камилата.
Пътникът обгръща тялото на своя кон с крака, има „прилепваща стойка“, с която превръща мита за кентавъра в реалност. Това обгръщане довежда крайниците, мускулите и нервите на мъжа до най-тясна спойка с тези на коня. Животното чувства намеренията на ездача, преди онзи още да ги е намекнал външно. То го обиква, рискува ведно с него, лети с него и отива в пълно съзнание заедно с него на смъртна опасност.
Съвсем другояче стоят нещата при камилата. Седнал в седлото върху високата гърбица, ездачът се допира до животното само с кръстосаните си върху врата му крака. Няма ни най-малко „прилепване“, никакво външно или вътрешно съединение. Ако животното е добродушно, подчинява му се като роб, без да проявява, бих казал, персонална самобитност. Но ако е зло и вироглаво, каквито те са най-често, то се намира в постоянна битка с ездача. То уморява човека и накрая го изпълва с антипатия. Истинска любов между господар и камила твърде рядко се наблюдава.
Това прави една самотна езда през пустинята още по-самотна. Човек усеща уж живо същество под себе си, а пък не може да ангажира вниманието си с него. Със своето цвилене, пръхтене, движенията на ушите и опашката, с различието във вървежа конят дава израз на чувствата си, сякаш говори с ездача, разкрива му се. А камилата си крачи ли крачи отмерено. Носи господаря си дни и седмици наред, ала въпреки това не го опознава.
Така една езда през пустошта се превръща в истинско мъчение и човек приветства с радост и най-малкото прекъсване, пратено му от някое благоприятно обстоятелство.
Нашите две хеджин принадлежаха към класата на камилите с добра воля. Възседнехме ли ги, започваха да тичат „като шивачи“35, както казва немецът, и си продължаваха все така, с все същата бързина, без нито веднъж да спират, без да покажат и най-малката следа на самостоятелна воля и душевно вълнение. Беше ужасно скучно. Човек накрая сам губеше волята си. Буквално заспиваш и не запазваш нищо друго освен пустото съзнание, че се носиш през пясъка по една безконечна права.
В един миг остър крясък ме извади от състоянието на душевна отпадналост, в което бях потънал. Бен Нил също се сепна и погледна във въздуха, откъдето беше прозвучал крясъкът.