Един мъж се движеше по пътя. Елизабет ясно го забеляза от разстояние, докато минаваше по едно възвишение. Беше висок и едър иманяр. Навитото му одеяло висеше преметнато през рамото му, а от колана му висеше малка туристическа тенджерка и още някакви дреболии. Малки парченца корк бяха окачени по периферията на шапката му и се полюшваха, за да прогонват мухите и комарите. В ръката си той носеше тояга. Нещо подсказа на Елизабет да бъде нащрек. Шийла имаше навика винаги да внимава с мъжете. Дори във фермата създаваше респект със сдържаното си поведение, като си позволяваше да се отпуска само пред онези работници, които познаваше отдавна. Многократно беше предупреждавала Елизабет да внимава със скитниците наоколо. В първия момент Елизабет реши да заобиколи отстрани, но после се презря за глупавата си мисъл. Тя напълно беше в състояние да контролира положението.
Мъжът я погледна през рамо, когато чу тропота на коня и продължи да крачи, подпирайки се на тоягата си. Тя го разпозна. Това беше Стейпълтън. Сега тя отново изпита ужаса от него, както когато той я бе сграбчил в работилницата с грубите си мръснишки ръце. Но тутакси се успокои. Тя вече не беше уплашената жена от онези дни. След малко при поредното си обръщане назад и той я позна. Спря по средата на пътя и я загледа с нагла усмивка на лицето си. Тя позабави хода на коня си, после спря на няколко ярда от него.
— Гръм да ме убие! Та това е проклетото поми, заради което загубих работата си! И то качена на кон и с камшик отгоре на всичко!
Елизабет усети, че при вида му дланите й овлажняват, а устата й пресъхва. Преглътна колкото се може по-незабележимо и съсредоточи вниманието си върху това да овладее треперенето на гласа си.
— Сбъркал си пътя, Стейпълтън. Обърни си задника и тръгни в друга посока.
Подигравателната му усмивка угасна и той отвърна:
— Мога да ходя, където си искам, поми!
— Не и в Уайамба, кучи сине! Вън от тази ферма!
— Скъпа, чух, че си променила много живота си и си се омъжила за Колин. Потайна мръсница си ти! Но нито ти, нито Колин не можете да ме накарате да се махна от тук!
— Стейпълтън, запомни! Няма място за теб в тази ферма! Казвам ти: още сега се измитай от тук!
Той свали одеялото от раменете си, захвърли го настрани и грабна с две ръце тоягата, при което лицето му се изкриви от злоба.
— Нали ти казах веднъж, че все ще разбера колко струваш, поми! — изрече той, като се приближи към нея, размахвайки тоягата. — Шийла я няма тук, та да се изпречи на пътя ми!
Елизабет рязко дръпна юздите и се отдръпна от него. Можеше лесно да избяга с коня, но той щеше да разправя навсякъде случилото се и то щеше да се разчуе, накърнявайки престижа на фермата. Тя беше една от ръководните фигури на Уайамба и сега усети отговорността си на това положение. Главните овцевъди си имаха свой авторитет, но и те, и фермата стават обект на присмех, ако този авторитет не се отстояваше. Една жена можеше да заеме такова положение, но в същото време не можеше да използва като предлог женската си слабост, за да оправдае каквото й да е несправяне със задълженията си.
Така че Елизабет разгъна камшика си и го развъртя. Стейпълтън се поколеба, след това подигравателно се изсмя, зае разкрачена стойка и замахна с тоягата.
Да си служиш с камшик бе цяло изкуство. В боравенето с него някои от мъжете използваха груба сила и резултатът бе липса на прецизност. А женската акуратност, вродена грация и отмереност на движенията в случая представляваха предимство. Елизабет не беше толкова ловка, колкото Шийла, но все пак притежаваше не малко умение, защото беше се упражнявала с камшика часове наред, до пълно отмаляване на ръцете.
Сега ситуацията беше опасна. Ако камшикът й се увиеше около тоягата му, Стейпълтън можеше със силно дръпване да го изтръгне от ръката й. По този начин дори можеше да я свали и от коня. Изразът на лицето му показваше, че възнамерява да стори точно това. Дори да успееше да избяга от него, щеше да я дебне голяма опасност. Той щеше да я преследва, да се крие около местата, където тя спира да нощува и да чака удобен момент да я нападне. Така че тя нямаше голям избор; не биваше да го оставя постоянно да я застрашава.
Елизабет леко размаха камшика във въздуха, описвайки плавно с китката си кръгообразно движение. Хвана по-здраво юздата с лявата си ръка, пришпори коня в слабините и леко се наведе надолу. Презрителната усмивка застина на лицето на Стейпълтън, когато видя с какво умение Елизабет движеше камшика. Чертите му се изопнаха и той прихвана още по-здраво тоягата си. Елизабет нагласи удобно камшика в дланта си и отривисто замахна над главата му. Той вдигна тоягата да се предпази, мислейки, че тя се цели в лицето му. Но кожената лента се разгъна по необичаен начин, и след като изплющя на един фут над главата му, мина на не повече от инч от стомаха му, докато той пазеше главата си и се опитваше да я улови с тоягата си, така че да се увие около нея. Тази неочакваност го вбеси, лицето му се изкриви от страх и той свали тоягата надолу, за да защити тялото си. Елизабет се съсредоточи, напрегна силите си и отново замахна. Върхът на камшика изплющя силно и бързо три пъти последователно на един инч от носа и брадичката на Стейпълтън. Той инстинктивно залитна назад, като насмалко не изпусна тоягата.