После той се окопити, сгуши глава между раменете си и надавайки див рев, се спусна с вдигната тояга към Елизабет. Тя придърпа юздите на коня си и отново размаха камшика, целейки се в коленете му. Концентрираната в кожения край на камшика енергия откъсна парче плат от панталоните му и се впи в плътта му. Стейпълтън изрева от болка, кракът му се препъна и той падна на земята. Елизабет закръжи с коня си около него, продължавайки да размахва камшика. Той се надигна, като се опита да хване с ръка този път края на камшика. Тя обаче го уцели по протегнатата ръка и той пак нададе пронизителен вик на болка. Елизабет отклони коня си встрани. Стейпълтън бе изтървал тоягата си и пълзешком протягаше ръка към нея. Сега камшикът го удари по другата ръка. Той изрева за пореден път и се опита да се скрие зад един храсталак. Камшикът го парна по китката, после продължи да сипе бързи и неспирни удари навсякъде по плътта му.
Споменът за нейната безпомощност и унижението в работилницата, заедно с други мигове на преживени жестокости, се събуди в съзнанието й. Припомни си грубите ръце, които я опипваха, докато тя плачеше и се молеше. И полузабравеното ехо от грубиянския и садистичен смях отново отекна в съзнанието й. А ето че сега стоеше здраво на седлото и неумолимо размахваше камшика с отривист плясък. Конят неспокойно пристъпяше от крак на крак, пяна излизаше от устата му, докато тя опъваше юздите и го пришпорваше, продължавайки да налага с камшика.
После се спря. Ръцете я боляха, дишането й бе учестено. Стейпълтън лежеше на пътя и държеше с ръце главата си. Ризата и панталоните му бяха на парцали, между които прозираше окървавена плът. Елизабет отпусна юздите и с треперещи ръце започна да навива камшика си, като дишаше тежко и сухо преглъщаше от напрежение.
— А сега се махай от фермата, червей такъв!
Той се повдигна, облегна се на лакътя си и през гняв и болка и одрезгавял глас отвърна:
— Сега ще се махна, мръснице! Но ще се върна, бъди сигурна! И ще изпепеля това проклето място! И Господ няма да ви помогне! Ще направя на пепел всяко кътче в тази проклета ферма!
Спомените за пожара в Уайамба отпреди няколко седмици изплуваха в съзнанието й. Ужас постоянно тревожеше сънищата й оттогава, големите огнени пламъци и жълтеникавият лютив дим във въздуха бяха оставили трайни усещания в душата й. Не можеше да забрави мириса на изгоряла вълна и обгорелите трупове на умрели овце, разпръснати на хиляди акра изпепелена земя. Стенанията на ранените мъже все още отекваха в ушите й и мъчеха душата й.
А Стейпълтън явно не говореше напразно. Това не бяха празни заплахи. Тя се извърна на седлото и взе мускета. Стейпълтън зяпна и се изправи на крака. Елизабет огледа мускета, освободи предпазителя, прицели се в Стейпълтън и натисна спусъка. Чу се остър метален звук, оръжието засече, а Стейпълтън използва това, за да се шмугне в храстите.
Елизабет запъна ударника на другата цев и пришпори коня си. Стейпълтън подскачаше от храст на храст, като от време на време хвърляше назад ужасени погледи. Изведнъж излезе на едно открито място. Без да се бави, Елизабет вдигна мускета и стреля. От цевта блъвна пушек, а Стейпълтън падна на земята, като че ли някаква невидима сила го повали. Елизабет опря приклада на мускета о седлото и сръга коня в негова посока. Беше го улучила отзад в главата и врата, по който блестеше прясно избликнала кръв.
Чак сега Елизабет осмисли какво беше направила. Беше убила човек. Беше слушала много истории за убийства, но убиец не беше срещала. Приставът трябваше да установи причината за смъртта преди всяко погребение. Полицията беше досадна и много упорито разследваше обстоятелствата при всяка подозрителна смърт или изчезване на човек. Много пъти се бе случвало пристав да дойде във фермата, събирайки информация за някой изчезнал скитник или иманяр, който е обикалял наоколо.