Шийла я погледна, докато влизаше отново в дневната. Лицето й изглеждаше по-младежко в скръбта. Твърдата горда осанка и чертите на мургавото й лице бяха по-меки. Очите й бяха зачервени, а устните все още трепереха при тежкото дишане.
Елизабет отиде до дивана, седна и протегна ръка към нея. Шийла приседна и сложи ръка на рамото й. Елизабет прегърна Шийла, погали я по бузата и я целуна по челото.
От жилищата на аборигените се носеше тъжна монотонна мелодия, която ту се усилваше, ту отслабваше.
— Аз чух какво каза на мъжа — прошепна Шийла с треперещ глас. — За тях е направено всичко, каквото трябва, нали?
— Да, ние ще се погрижим за тях както подобава, Шийла.
— Добре, че ти се зае с тях. Аз нямаше да мога.
Елизабет се усмихна, потупвайки Шийла по бузите.
— Е, не се тревожи, ще направя същото и за теб, когато му дойде времето.
Шийла повдигна леко глава, върху лицето й се изписа сърдито изражение, след това се отпусна отново и едва-едва се усмихна.
— Кучка такава!
Усмивката на Елизабет изчезна. Тя погледна през прозореца със замислени очи, поклати глава и погали с върха на пръстите си бузата на Шийла.
— Да, ще го направя, така да знаеш — прошепна тихо.
Част трета
Големите простори
21.
Резкият пронизителен звук на парната свирка се извиси до писък в горещия въздух, разпростря се и удави гълчавата на блъскащата се по перона тълпа, превръщайки се в пулсация, която така всмука в себе си човешките гласове, че устните на зачервените брадати лица продължиха да се отварят и затварят сякаш безсмислено. След това воят на свирката бавно се понижи, сведе се до вибриращо чуруликане, пак се извиси в три къси изсвирвания като сирена и най-после секна. За момент кънтящите вибрации продължиха да се носят из въздуха, като че ли го бяха изпълнили с обемна субстанция, на която й трябваше време да се разсее, и чак след това шумът на тълпата отново изплува отгоре — протяжни викове, кратки провиквания и глъч от високи и ниски гласове, които се сливаха и размазваха отделните разговори в една обща неразбираема врява. Хората подскачаха, махаха с ръце, шапки, бутилки и забрадки, бутаха се едни в други, при което отделните лица губеха очертанията си.
— Ето това се казва изпращане!
Дълбокият глас на Уилямсън прогърмя в ухото му, надвивайки рева на тълпата; Джеймс леко кимна, повъртя между пръстите си пурата с отворени краища и отхапа малко от крайчеца й, за да може силният топъл вкус на тютюна да изпълни устата му. Двамата стояха в дъното на оградената с желязна решетка платформа пред входната врата на служебния вагон в края на композицията. Крилата на вратичката на платформата се разтресоха от опитите на някакъв мъж да я преодолее. Уилямсън се отдалечи от вратата на вагона и тръгна към вратичката на платформата, крещейки и жестикулирайки заканително. Той имаше малко неуместен вид: беше облечен в костюм от груб вълнен плат, който му седеше като торба, яките му широки рамене смешно издуваха сакото му, ръкавите и съответно крачолите му бяха прекалено къси за ръцете и раменете му, отгоре на всичко беше обут във все същите тежки износени ботуши. Но си бе останал същия Уилямсън. Дебелият му бумтящ глас изригна още едно предупреждение, юмрукът му се размаха към стреснатото и уплашено усмихващо се червендалесто лице, след което се стрелна напред; кръвта шурна от носа на нахалника и лицето му се изпари. Уилямсън се обърна и се върна към прозореца, триейки юмрук в сакото си и тръскайки глава с язвителна усмивка. Чертите на лицето над брадата му бяха едновременно грозни, честни, решителни и груби — резултат от силния примес на аборигенска кръв.