— Дали е добра? О, Шийла, та тя е нещо изключително, много повече от това, което очаквах.
Шийла усмихнато кимна, погледът й се плъзна встрани, докато отпиваше глътка от сангарето, после се насочи към коридора, водещ към спалните.
— Ела малко тук — тихо каза тя с подканващ жест.
Момченце на шест-седем годинки, което стоеше на прага на гостната извън полезрението на Елизабет, влезе вътре и нерешително се огледа. Носеше панталони и къси ботушки, но от кръста нагоре бе голо; светлината на лампите се отразяваше в гладките му и загорели от слънцето гърди и рамена. То прекоси стаята със срамежлива усмивка към Елизабет. Явно имаше нещо вярно в приказките за извънбрачно дете на Шийла, които тя бе чула от водача на фургоните. Детето беше по-голямо, отколкото Елизабет очакваше; личеше си, че бащата е светъл мъж. То имаше англосаксонски черти, очите му бяха големи и бледосини, в светлокафеникавата коса личаха руси кичури, почти избелели от слънцето. То застана пред Шийла, която премести чашата в другата си ръка, прегърна го, при което чертите й поомекнаха и му заговори:
— Къде ти е ризата, а? — рязко изсъска тя, като го прекъсна, когато то понечи да отговори, сочейки с пръст към коридора: — Говори ми на английски, хайванче такова! Знаеш много добре, че на дядо ти му се дига кръвното, когато говориш на даенски3. Старият човек пак ще ме накара да ти обеля кожата от задника с каиша, ако те чуе. Къде значи била тази твоя проклета риза?
Детето прошепна някакъв отговор и отново посочи с ръка към коридора.
— Там ли трябва да бъде тя, недоносче такова? Така ли трябва да оставяш мръсната си риза в стаята и да се разхождаш като някое отвързано аборигенско псе, и то баш, когато имаме гости? Карай да върви, вече се изложихме. Дай тук по една целувка. Е, това се казва добро момче. А това е госпожа Къмингс; иди при нея и й се представи.
Изпъстреният с ругатни език очевидно бе част от нормалния речник, с който тя си служеше, защото тонът й бе гальовен. Още една нейна особеност се разкри, когато с изпълнени с обич майчински очи тя погали с грациозните си дълги пръсти ръката и рамото на детето. С горда усмивка Шийла го гледаше докато то пристъпваше към Елизабет.
— Казвам се Джеймс Гарити и ми е приятно се запозная с вас, гуспожо — срамежливо прошепна то, издекламирайки със силен диалектен изговор научените наизуст думи.
— На мен също ми е много приятно да се запозная с теб, Джеймс. Очарована съм, че срещам такъв красив момък.
На фона на загорялата кожа сините детски очи изглеждаха огромни, малките деликатни черти на личицето му бяха много привлекателни. Тя взе ръцете му, придърпа го към себе си и докосна с устни бузата му. Стори й се топла и като от коприна, напоена с дъха на слънцето и на онзи лек вятър, подухващ край реката. Отново го погледна, разнежи се и й се поиска силно да го прегърне, но успя да се овладее, осъзнавайки колко неуместно би било веднага да направи такъв показен жест на обич. Детето от своя страна й се усмихваше най-сърдечно, очевидно усетило ласката в погледа й, предназначена за него.
— На колко години си, Джеймс?
От смущение то забави отговора си.
— През декември стана на седем — каза Шийла, остави чашата си и щракна с пръсти към момчето, давайки му знак да дойде при нея.
— Я да вземем малко въздух, Елизабет, този проклет тютюнев дим ще трябва с трион да го изрязваш от стаята, за да се почисти.
Момчето изприпка към Шийла. Елизабет се обърна към другите да се извини, че излиза, остави чашата си и стана. Къмингс, който напрегнато говореше нещо на стареца, я изгледа разсеяно за миг. Колин учтиво й се усмихна и кимна с глава. Старецът за момент насочи вниманието си към нея и Шийла, после пак се извърна към Къмингс. Старицата фиксираше Елизабет с поглед и тя изведнъж си даде сметка, че вниманието на тази жена през цялото време досега е било приковано в нея. Без ни най-малко да се промени изразът на лицето й, старата изгледа първо Шийла, после Елизабет, захапа леко лулата и дръпна от нея. Очите й любопитстваха, сондираха. Елизабет й се усмихна и се обърна към Шийла, която с една ръка с лекота вдигна нагоре малчугана и те излязоха навън.
Тръгнаха по пътеката, излязоха от сянката на дърветата и тръгнаха по пътя, осветен от ярката луна. Въздухът беше свеж и хладен и над звуците на насекоми и жаби се извисяваше мекото аборигенско пеене, идващо от недалечните колиби. Гласовете ритмично се издигаха и падаха, сливаха се естествено с другите звуци в кадифената нощ. Малчуганът потрепери в ръцете на майка си и тя го прегърна и с другата си ръка, притисна го до себе си и го целуна по челото.