Петко Р. Славейков
Майка ми
Баща ми твърде не обичаше да говори за нея и особено пред мащехата ми. Тя от своя страна тоже нищо не говореше за нея пред нас, разумява се, и двамата от деликатец уважителен, макар че нямаха никакви познания по книжевните христоитии. При всичко това аз, като порастох, можах да подслушам от тях някои разговори за майка си и да ги впечатам в ума си. Тя била от селото Вишевград. Останала рано сираче от баща. Майка й се оженила изпосле в Михалци, та затуй тя дошла в Търново, та пристанала ратайкиня. Седяла ли е на друго място и да е седяла, аз нищо не помня, но на последне време седяла у Танаса, Лавдата прекоросван (за когото по-подир ще кажа нещо), който на онова време държал ратайкини като храненици и ги женел. У него като седяла тя, вече мома, и баща ми по онова време ерген — казанджия, свободен и природно жив и зачеклица, обичал да се закача с момите. Де е бил ходил веднъж и като се връщал, срещнал майка ми с кръга на рамо; носела пити на фурната да се пекат. Научен да се закача с момите, той не се стърпял да закачи и нея и какво да й направи — отлага си калпака, та го удря пред краката й на улицата да тупне и повиква: „Куку, Доне!“ Това го направил той нарочно да я уплаши и, разумява се, и да чуй от нея обикновените сръдни, глъчки, клетви като от другите момичета, в което се е заключавало по онова време задирянето. Но колко останал смаян, казваше той, като наместо това чува от нея леко едно и деликатно погаждание с тези думи:
— Рачо, Рачо, господ добър ум да ти даде! А че засрами се бре, яли свършен ерген си станал, пък още като дете ходиш, та лудуваш.
Това деяние подействало на него като на Савла видението, като отивал в Дамаск — той отведнъж се образумил.
Отишел си на дягена и цяла нощ, според казването му, не заспал от мисъл. „Какво тербехлия момиче! Толкоз моми съм видял и съм се закачал, и ни от една не съм чул таквиз разумни думи, ами една ще хване да се сърди, да вика, да кълне, друга ще се присмива или ще се зевзеклендисва, ще се уяда или ще се спре пък тя да се закача с други някои думи.“
— Таз нощ — казваше той — мойта съдба се реши. Ако ще търся жена, такваз жена да взема, да ме научи на ум и да не ми се кара за нищо и за никакво. Така съгледал той, харесал и пратил да иска майка ми. Види се, баща ми не мислил отрано да се жени тъй скоро и нищо нямал приготвено — ни къщя, ни дикис, ни сермия, ни пари за сватба. Той се срамувал от най-напред даже да я поиска, но осмелил се най-напред ней да предложи и да я попита взе ли ще го, ако би проводил да я иска. Нейните забележки умни, свестни и промисливи думи и наедно с тях неотказването й да го вземе още повече обвражили баща ми и той направил всичко, както тя го поучила — пратил да я иска и дали му я. Оженил се на 1821.
От подробностите за по-нататъшния им живот нищо не зная, но пак от негово разказване съм запомнил, че те работили и двамата и полека-лека си сбирали покъщнина, колкото можели, и гледали да се сдобият с една къщица. Но настават усилни години. Пред наступающата война между Турция и Русия на 1828 казанджиклъкът дошел в застой; търговците не можели да ходят по къра, не идели да купуват стока, масторята казанджии не работели да изкарват стока, че нямало кому да я продават. Войната се започнала, времената били размирни, казанджиклъкът съвсем запрял. Масторите разпуснали калфи и чираци. Баща ми останал без работа; какво да прави той с жена и три деца и четвърто на път, като нямал от днес за утре! Той се чудел какво да прави, ходел, обикалял и не се доумявал какво да захване. Ходел при девера си Мочеолу и там надувал закланите овци и той му давал кога дроб, кога крака, кога глава, та си сблажавал къщата, а майка ми предяла, тъчала на комшийките си за ока брашно, та вносяла в къща да нахранят себе си и гладните си деца. Една вечер той си дошел без нищо отвън и тя, оттук да заеме, оттам да заеме, върнала се празна. Замръкнали гладни децата, захленцали за хляб. Баща ми се захлупил на една страна и взел да плаче; какво ще си прави той, като занаятът не върви, а децата искат хляб. Майка ми се усетила за малко леща, що имало от някога си останала в една кратунка, склала огъня да я тури да ври, прибрала децата около си, та ги залъгала да уври лещата, че ще ядат, доде заспали те. Турнала ги на местата им. Тогаз се обръща към баща ми, като го мислила, че и той заспал, но колко останала зачудена, като го раздигнала и видяла, че той плакал и плаче.
— Боже, боже, а бе, Рачо, ти си чуден бре, а че защо си седнал, та плачеш като жена!
— А бе, Донке, мога ли да не плача, друго и друго, ами хляб де ще им вземем. Що се изпомолих на мастора барем един юзлук да ми даде за хляб да им взема за тоз вечер. Не ми прие молбата, хем не ми е и доплатил… Какво ще правим ний с тез дечица… друго и друго, ами хляб де ще им вземем? Те ще умрат гладни…