— Няма да умрат, доде сме живи ний. Ний сме здрави, ръце имаме, а хорската работа не се е свършила и няма да се свърши; да търсим, да намерим работа.
— А че де ще я търсим и как ще я намерим, а то аз ще работя, за двама ще работя и за трима ще работя, сал да не останат децата ми гладни, ами де я работата?
— Утре ще намерим работа. Сега да се помъчим да заспим, че жив е господ за утре.
— На сутринта аз още спях, тя станала в тъмни зори и излязла. Събудих се — казваше баща ми, — прозорците що взели да побеляват. Чух, пътната врата хлопна, влезе някой. Станах, децата спят още, жената я няма. Доде си поотрия очите да видя добре, бутна се къщната врата и жената влезе. Сложи до собата едни дисаги и две топоришки.
— Стани, Рачо, та се умий и се прекръсти. Аз ще ида оттатък да заръчам на тянка Миховица да нагледва днес децата. Ще оставя хлебец да им подава днес, кое водица, пък ний ще идем да копайме.
— Какво ще копайме?
— Имане — каза усмихнато и излезе пак.
Аз станах, умих се и доде се прекръстя, жената се върна с комшийката Миховица. Бръкна в дисагите, извади два самуна, пречупи един през полвен, та върна полвината в дисагите, а другия самун и половина тури на едно по затулно място в къщи, дето да го знае комшийката, показа и де е гърнето с лещата.
— Ще заключиш вратата подире ни, тянка Миховица, и днес няма да пущаш децата навън. — Наведе се, взе дисагите. — Вземи ти топоришките — каза на мене — и върви подире ми.
Аз взех топоришките и мълком излязох подире й. Изток беше се зачервил, като тръгнахме, и слънцето беше се вече подало, когато ний влязохме в лозата на Пишмана. Май с жена, нито се обърна назад да погледне барем или да се запре нейде. Спряхме се чак на лозето на баша Танаса Лавдата. И аз мълчешката вървях подире, като усещах надмощието, което имаше ми над мене в този час със своята решителност. През това време аз не мислех за нищо друго освен за децата си как да не останат гладни и като видях, че тя намери хляб и за тях, и за нази, готов бях да работя с нея и за нея, та ако ще би и душата си да изработя. Тя се не запря да си почива, ами сложи дисагите, извади железата на мотиките, подаде едното на мене с едната топоришка и взе да набива мотиката. Същото направих и аз. Но съгледах, че тя бе дала на мене по-малката мотика, а за себе си бе задържала по-голямата.
— Дай мене — рекох — оназ мотика, пък ти вземи тази — защото ми идеше срамота някак аз, мъж, да копая с по-малката, сиреч с по-леката, мотика.
— Утре ще ти я дам — каза, — а днес аз ще копая с нея, ти не си копал може би от малък и по-тежката мотика ще ти се види много тежка. Днес копай ти с леката, а че от утре ще се разменяваме с мотиките. Ако не си копал лозе, гледай мене; то не е някоя мъка, като разкопаем някои и други чукани, и ти ще се научиш.
Захванахме да копаем. Тя напред да ме води, аз да не остана подире и да я настигна уж, не виждахме как отиваме на онзи край. Слънцето беше отскочило колкото две копрали, като изкарахме по десетина-двадесет реда.
— Да похапнем — каза — сега малко — и отиде в лозето, та намери нейде огромна стомна заровена.
Отиде на герена, наля вода. Върна се, взе дисагите, извади от тях два самуна, 4–5 глави червен лук. Постла дисагите, пристла една бяла кърпа, развърза едно парцалче със сол и червен пипер — заядохме и ядохме почти мълчешката. Не помня друг път да съм ял толкова сладко. Станахме пак да закопахме.
— Рачо — каза, — ти си песнопоец, сега ще ми попееш, аз ще ти пригласям излечка. Кат се поумориш, аз ще ти прикажа някоя приказка.
Копахме, пяхме, приказвахме и не усетихме как мръкна и кога сме скопали комахай полвината лозе.
Вечерта си отидохме, децата ни се радваха, ний ги милвахме.
Един съботен ден през ноемврия майка ми с една от комшийките си ходила на черква чак на „Свети Костадин“ долу, защото тя била тогаз най-близката църква и по-нагоре от нея други нямало. Когато се връщали в улицата тамо (дето сега [е] „Св. Никола“, щом излезеш по-горе от стръмното и излезеш на по-разложната улица), срещат ги двама делибашии. Двете жени били и двете навременни и да раждат наскоро, но другарката на майка ми белким по-навременна била и по-коремчеста, за което и вървяла някак по-изпъчено. Това се зловидяло на едногото от делибашиите.
— Виж — рекъл той с ругание, — аз отивам на смърт в Шумен, а тя се изпъчила насреща ми като арнаудска Тъпанджа! — И с тез думи изважда ятагана си и я мухнува в корема, от което жената паднала и там си останала. Майка ми търтила да бяга и едвам се привлякла до дома, отдето не е твърде далеч. Но щом се влязла у дома, усетила безвременни болезни на раждане. Пращала за баща ми долу, дето казанджиите. У дома имало петима делибашии. Те седели в едничката соба на къщата, в хашевото готвели и си шетали, а за спане прибирали се вечер във влажната и тъмна мазичка под ниската соба. И тамо, между праза и лука, армеята, пипереница в поплесневелите от влага стени, спели с четирите си деца. Тя се скрила и тамо, между една празна бъчва и пълна каца, всред няколко щърби гърнета, делви, качета — всичката покъщнина на баща ми, — съм видял аз тъмния и влажен свят.