Всичко това се случи в Шинектъди, преди да навърша десет години.
През 1923-а, когато бях на единайсет, преместиха баща ми в представителството на „Дженеръл Електрик“ в Берлин, Германия. Оттогава моят основен език, образованието и приятелите ми станаха немски.
След време започнах да пиша пиеси на немски и се ожених за германка — актрисата Хелга Нот. Хелга Нот беше по-голямата от двете дъщери на Вернер Нот, началник на берлинската полиция.
Баща ми и майка ми напуснаха Германия през 1939-а, когато започна войната.
Аз и жена ми останахме.
До 1945-а си изкарвах хляба като радиожурналист, разпространяващ нацистка пропаганда, предназначена за англоговорящите страни. Бях водещ експерт по американски проблеми към Министерството на народното просвещение и пропагандата.
Когато войната свърши, се оказах сред първите в списъка на военнопрестъпниците, предимно защото дейността ми беше така безсрамно публична.
Залови ме някой си лейтенант Бърнард Б. О’Хеър от Трета американска армия близо до Херсфелд, на 12 април 1945 година. Бях невъоръжен, на мотоциклет. Имах право на униформа — синя, със златни орнаменти, но не я носех. Бях цивилен — със син костюм и проядено от молци палто с кожена яка. Трета армия беше завзела Ордруф — първият нацистки концентрационен лагер, на който американците бяха попаднали само преди три дни. Заведоха ме там и ме накараха да видя всичко — ямите с вар, бесилките, стълбовете за биене с камшици, изсушените, крастави, изцъклени трупове, струпани на купове.
Идеята беше да видя последствията от това, което съм направил.
На бесилките в Ордруф можеха да се обесят шестима едновременно. Когато ги видях, на всяко въже висеше по един мъртъв надзирател от лагера.
И се предполагаше, че и аз скоро ще увисна.
Аз също го очаквах и проявих интерес към покоя на шестимата надзиратели, увиснали на края на своите въжета.
Бяха умрели бързо.
Снимаха ме, докато гледах бесилките. О’Хеър стоеше зад мен — жилав като млад вълк, изпълнен с омраза като гърмяща змия.
Снимката се появи на корицата на „Лайф“ и за малко да спечели наградата „Пулицър“.
ГЛАВА ОСМА
AUF WIEDERSEHEN…
Не увиснах.
Извърших държавно предателство, престъпления срещу човечеството и престъпления срещу собствената си съвест и досега се бях отървал безнаказано.
Отървах се, защото през цялата война бях американски агент. Моите радиопредавания съдържаха закодирани съобщения, които напускаха Германия безпрепятствено.
Кодът се състоеше от особен изговор, паузи, ударения, прокашляния и запъвания на някои ключови изречения. Инструкции получавах от хора, които така и не видях. Те ми предаваха в кои изречения от предаването трябва да се появят нужните знаци. И до ден днешен не знам каква информация е минала през мен. От простотата на повечето инструкции мога да заключа, че съм отговарял само с „да“ или „не“ на въпроси, предварително поставени на агентурната мрежа. Понякога, както например беше при подготовката за десанта в Нормандия, инструкциите ставаха по-сложни, така че фразите и дикцията ми звучаха като в последната фаза на двойна пневмония.
Това беше степента на моята полезност за каузата на Съюзниците.
Осигуриха ми прикритие. Изобщо не признаха, че съм бил американски агент, но обвинението в предателство срещу мен така и не стигна до съда. Бях освободен благодарение на несъществуващи юридически пречки, свързани с поданството ми, а след това ми помогнаха да изчезна.
Пристигнах в Ню Йорк под друго име. Започнах нов живот, така да се каже, в таванското апартаментче, гледащо към тайната градинка.
Оставиха ме на мира — до такава степен, че можах да върна собственото си име и никой не се питаше дали аз съм онзи Хауард У. Камбъл, младши. Понякога срещах името си във вестника или в някое списание, но не като на заслужил човек, а сред списъците на военнопрестъпниците, успели да се укрият. Носеха се слухове, че съм в Иран, Аржентина, Ирландия… Говореше се, че израелските тайни служби ме търсят под дърво и камък.
Но както и да е — никакъв агент не почука на вратата ми. Никой не почука на вратата ми, макар че името на табелката беше написано съвсем ясно: Хауард У. Камбъл, младши.
До самия край на моето чистилище в Гринидж Вилидж, най-много се приближих до възможността позорът ми да бъде разкрит, когато отидох при един лекар евреин в същата сграда, в която беше апартаментът ми. Палецът ми беше инфектиран.
Лекарят се казваше Ейбрахам Епстайн. Живееше с майка си на втория етаж. Току-що се бяха нанесли.
Казах му името си, но то не му говореше нищо. Говореше нещо на майка му. Епстайн беше млад, току-що завършил медицинското си образование. Майка му беше стара — натежала, мудна, с дълбоки бръчки, тъжно, горчиво бдителна.