В Порт Годар действително имаше светски живот, макар и да се намирахме в центъра на Тихия океан (след това, което се случи в Маями, всички големи космодруми бяха установени далеч от цивилизования свят). При нас имаше непрекъсващ поток от изтъкнати гости и пътници от цялата планета, а и от по-отдалечени места.
Във всяка човешка общност има лице, определящо нейните еталони за мода и култура, нейна grande dame, необичана от нито една от неуспелите й съпернички, но на която всички се стремят да подражават. При нас тази дама бе Кристин Суансън. Съпругът й бе комодор от Космическата служба и тя непрестанно ни го напомняше. След всяко кацане на космически кораб канеше всички офицери от станцията на прием в разкошната си къща, оформена в стил деветнадесети век. Беше благоразумно човек да не отклонява тези покани, освен ако разполагаше с някакво много убедително оправдание, макар че това предполагаше задължителното запознаване с картините на Кристин. Бе си въобразила, че е художничка, вследствие на което всички стени бяха украсени с многоцветни цапаници. Едно от досадните неща при гостуванията у Кристин бе необходимостта да измисляш някакви възпитани коментари за нейните картини. Друго досадно нещо бе еднометровото й цигаре.
От деня на последното идване на Ерик в дома на Кристин се бе появила нова поредица от картини. Тя бе навлязла в своя „квадратен“ период.
— Нали разбирате, мили мои — обясняваше ни, — че едновремешните продълговати картини са ужасно демодирани и просто нямат място в космическата ера. Там горе не съществуват понятията „горе“ и „долу“, „хоризонтал“ и „вертикал“, така че не виждам причини дължината на една съвременна картина да се отличава от ширината й. Съвършената картина би трябвало да се възприема по един и същи начин, независимо от коя страна е закачена. В момента се опитвам да докажа точно това.
— Това ми се струва логично — рече тактично Ерик (в края на краищата комодорът бе негов началник). Обаче след като стопанката се отдалечи, добави: — Не знам дали картините на Кристин няма да спечелят, ако ги окачат с лицевата част към стената.
Съгласих се с него. Преди да се омъжа, бях посещавала няколко години художествено училище и смятах, че притежавам познания по тази тема. Ако бях на мястото на Кристин, и аз можеше да привлека вниманието със собствените си картини, които сега събираха прах в гаража.
— Знаеш ли, Ерик — казах му закачливо, — струва ми се, че бих могла да науча Доркас да рисува по-хубави картини от тези.
В отговор той се засмя.
— Вероятно би си струвало някой ден да направиш това, ако Кристин съвсем се самозабрави.
Забравих този разговор и си спомних за него едва месец по-късно, когато Ерик отново се намираше в Космоса.
Точната причина за конфликта ми с Кристин не е важна. Бе свързана с един план за развитието на градчето, при което Кристин и аз заехме противоположни становища. Тя се наложи, както винаги, така че напуснах заседанието разгневена и обидена. Когато се прибрах у дома, видях, че Доркас разглеждаше цветните илюстрации на едно списание. Тогава се сетих за думите на Ерик.
Оставих чантичката и шапката си на закачалката и казах решително: „Доркас, ела с мен в гаража.“
Отне ми доста време да открия тубите с маслени бои и статива изпод купчините счупени играчки, стари коледни украшения, водолазно оборудване, празни кашони и какво ли още не — Ерик все не намираше време да разчисти гаража в интервалите между своите полети. Изпод боклуците измъкнах и няколко недовършени картини, които също щяха да ми свършат работа. Взех един наченат пейзаж, върху който бе изобразено само едно тънко дърво, и казах: „Доркас, ще те науча да рисуваш.“
Планът ми, макар и не съвсем почтен, бе прост. Всички знаем, че и в миналото е имало маймуни, научени да оцапват платната с бои. Нито една от тях обаче не бе създала една истинска, правилно композирана картина. Бях убедена, че това не беше по силите и на Доркас, обаче никой нямаше да узнае, че аз съм насочвала ръката й. Всичко щеше да си остане за нейна сметка.
Всъщност не възнамерявах да измамя никого. Разбира се, аз щях да определя композицията, да смеся боите и да свърша по-голямата част от работата, обаче щях да дам на Доркас пълна свобода да се включи в нея. Надявах се, че тя щеше да оцвети едни или други елементи в определени цветове, и може би дори да си създаде нещо като собствен стил в това занимание. Ако извадех късмет, щеше да свърши може би една четвърт от цялата работа. Тогава щях да кажа, че картината е изцяло нейно дело, при това с чиста съвест — та нима Микеланджело и Леонардо не бяха се подписвали под картини, изпълнени най-вече от техните помощници? Е, добре, аз щях да бъда „помощникът“ на Доркас.