След завръщането си от Америка той започва да пише книги за юноши. Пише романи за пътешествия, в които дава богати и разнообразни сведения за живота и бита на далечни народи (например „Разходка на младите бури в Южна Африка“), с природопознавателен характер („Ловци на растения“), или приключенски истории за ловци и други (например „Смъртоносният изстрел“). Към последния вид романи принадлежи и „Конникът без глава“.
Въпреки че романът на Майн Рид „Конникът без глава“ е написан преди около сто години, той притежава качества, които го правят интересен и в днешни дни. Преди всичко романът разказва една занимателна история, пълна с интересни приключения. Ние научаваме много за живота в пограничните области на Тексас по времето на първите заселници, скоро след като Щатите завземат Тексас от мексиканците. Но най-интересно е това, което научаваме за прерията, описана от Майн Рид с такава любов. Незабелязано авторът ни разказва за растенията и горите край река Леона и за животните, които ги обитават. Преди години, когато говорех за „Конникът без глава“ с един мой познат — възрастен човек, той каза, че в юношеството му неговият „най-добър учител“ по география, ботаника и зоология бил Майн Рид. И с право. „Конникът без глава“ е ценна книга и поради демократичните тенденции, които намираме в нея. Това е една странна приключенска история и все пак Майн Рид не на едно място спира разказа си, за да изрази своето мнение по важни за времето въпроси: той гневно клейми поддръжниците на робската система, с възмущение говори за издевателствата на английските империалисти в Ямайка, за фалша в английското общество и т.н. От критиката му не убягват английското правосъдие, социалното неравенство в родината му и тъй наречените „благородници“. За Майн Рид не титлата прави хората наистина благородни. И това най-добре е показано в самия роман. Сантименталната и неубедителна история между Луиза Пойндекстър и Морис Джерълд малко по малко остава на второ място и на преден план изпъква конфликтът между „аристократичния“ Къхуун и човека от народа Зеб Стамп. Къхуун е жесток, безскрупулен, подъл и развратен. Вярно е, че той до известна степен е представител на установения в литературата от това време „отрицателен герой“, „черният престъпник“, но знаменателно е, че този герой е не друг, а богатият „аристократ“ Къхуун. А човекът от народа Зеб Стамп? Той е честен, великодушен, умен, уравновесен, с богат житейски опит. Не е случайно също, че Зеб е носителят на идеала на автора — човекът, който живее близо до природата — физически и морално здравата личност. И в борбата между Зеб Стамп и Къхуун, Зеб побеждава.
Но в „Конникът без глава“ има и неприемливи неща. Така например неприемлива е, както споменахме, любовната история, която служи за завръзка. Вероятна, но не типична е любовта „на една аристократка към бедния ловец на коне“. Майн Рид се мъчи да направи и Морис Джерълд представител на неговия идеален герой той е благородник, изоставил замъка и титлата си, за да живее сред природата; пак нещо, което е възможно, но не типично. И Морис Джерълд, като Зеб Стамп, е благороден по душа, скромен, добродушен, но той далеч не е така жизнен и убедителен като характер. У него има известна пресиленост и сантиментална свръхидеализираност. Той всичко може, по-хубав е от другите, по-добър е и по-умен. И Зеб Стамп е по същия начин идеализиран до известна степен, но при него тази идеализираност е приемлива, защото е част от тъканта на неговия характер. Нещо друго — старият ловец не е само тип на добър човек; епитетите, които изредихме, когато го характеризирахме, не го изчерпват — в него има и нещо повече — начинът, по който той говори, по който реагира на различните случки и събития, облеклото и видът му дори изграждат една индивидуализирана, закръглена личност. А Морис? Морис си остава само един възблед тип. И когато в края на краищата научаваме, че е благородник, не се изненадваме, както не се изненадваме, когато достигнем до традиционния „щастлив край“.
Общо взето, Майн Рид разказва увлекателно и с напрежение: той използува необикновени случки (като например „загадъчната“ част в книгата около конника без глава, изградена върху материал, почерпен от обичаите на индианците), умело създава драматични моменти (бурята на „северняка“, описанието на беснуващата кавалада и други), държи читателя в напрежение, като запазва някои неща в тайна или прекъсва разказа си в критични моменти и прочие.
Стилово едно от най-добрите постижения на Майн Рид са неговите описания на картини от природата — те обикновено са грандиозни и поетически наситени, — езикът е картинен и стегнат. Но много често той плаща дан на господствуващия стил на своето време — езикът му е превзет (което особено личи в оригинала), описанията — претрупани. Същото намираме и във фабулата: има случки, които са разказани надълго, разтегнати са много, а други са разказани по няколко пъти на различни места.