После ще стане от пейката, ще се закани скришом с юмрук на затварящия се долен прозорец и ще се помъкне към къщи.
— Той лъже, лъже! О, богове, как само лъже! — шепне Иван Николаевич и се маха от оградата. — Никакъв въздух не го привлича в градината, ами на това пролетно пълнолуние вижда нещо по луната и в градината, и някъде горе в небето! Ах, какво ли не бих дал да проникна в тайната му, да науча каква Венера е загубил, а сега напразно вдига ръце във въздуха, сякаш да я хване.
Професорът се прибира в къщи вече съвсем болен. Жена му се преструва, че не забелязва състоянието му, и го подканя да си легне. Но тя самата не си ляга, тя седи до лампата с книга в ръка и с горчивина гледа спящия. Тя знае, че призори Иван Николаевич ще се събуди с мъчителен вик, ще почне да плаче и да се мята. Затова върху покривката пред нея под лампата има приготвена спринцовка в спирт и ампула с цвят на силен чай.
Нещастната жена, свързала живота си с тежко болен, сега е свободна и може спокойно да заспи. След инжекцията Иван Николаевич ще спи до сутринта с щастливо лице и ще сънува неизвестни за нея, но възвишени и щастливи сънища…
А онова, което събужда учения в нощта на пълнолунието и изтръгва от него жалния вик, е винаги едно и също. Той сънува някакъв неестествен безнос палач, който подскача, надава възглас и пробожда с копие сърцето на вързания на стълба и обезумял Гестас. Но страшен е не толкова палачът, колкото неестественото осветление в този сън, хвърлено от облак, който кипи и притиска земята, както става само при световни катаклизми.
След инжекцията за спящия всичко се променя. От леглото към прозореца се опва широка лунна пътека, на тази пътека се появява човек в бяло наметало с кървава подплата и тръгва нагоре към луната. Редом с него върви млад човек с разкъсан хитон и обезобразено лице. Двамата говорят разпалено, спорят, опитват се да се разберат.
— Богове, богове! — казва човекът с наметалото и обръща към другия надменното си лице. — Каква пошла екзекуция. Но ти ми кажи, моля те — и лицето му от надменно става умоляващо, — нали тя не се състоя? Моля те, кажи, нали не се състоя?
— Разбира се, че не се състоя — отговаря дрезгаво спътникът му, — само ти се е сторило.
— И можеш да се закълнеш, че е така? — угоднически моли човекът с наметалото.
— Кълна се! — отговаря другият и очите му, кой знае защо, се усмихват.
— Нищо друго не искам! — с пресеклив глас извиква човекът с наметалото и се качва все по-нагоре към луната, увличайки и спътника си. Зад тях, спокоен и величествен, пристъпя огромен остроух пес.
Тогава лунният лъч кипва, от него почва да шурти лунна река и да се лее на всички страни. Луната властва и лудува, луната танцува и буйства. Тогава в потока изниква жена с невиждана хубост и води за ръка при Иван брадясал човек, който страхливо се озърта. Иван Николаевич веднага го познава. Това е номер сто и осемнайсети, неговият нощен гост. Иван Николаевич протяга насън ръце към него и жадно пита:
— Значи, така свърши всичко?
— Така свърши, ученико мой — отговаря номер сто и осемнайсети, а жената се приближава към Иван и казва:
— Разбира се, че така. Всичко свърши и всичко свършва… Аз ще ви целуна по челото и за вас също всичко ще се нареди добре.
Тя се навежда към Иван и го целува по челото, а Иван се устремява към нея и се взира в очите й, но тя се отдалечава, отдалечава и тръгва заедно със своя спътник към луната.
Тогава луната почва да беснее, излива потоци светлина право върху Иван, пръска светлина на всички страни, в стаята настъпва лунно наводнение, светлината се полюшва, вдига се по-високо, залива леглото. И тогава именно Иван спи с щастливо лице.
На сутринта се събужда мълчалив, но съвсем спокоен и здрав. Ранената му памет утихва и до следващото пълнолуние никой няма да тревожи професора: нито безносият убиец на Гестас, нито жестокият пети прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски.
1929–1940