Дотук добре. Майсторите на желязо, изглежда, бяха помислили за всичко. За всичко, освен за едно — за възможността Мистър Сноу да украси уточнения план с някои подробности, измислени от него самия. Кадилак трябваше да свали от тялото си мютската окраска, да облече дрехите на един свален облачен воин, чиято глава сега стърчеше набучена на кол пред колибата на Клиъруотър, и да се маскира като трекер. С чистата му кожа, новопридобитите му знания и ниската му подстрижка никой нямаше да предположи, че не е планерист от Федерацията. Но имаше и още нещо. Лентата, пришита над десния джоб на дрехата му, щеше да го идентифицира като „8902 Брикман С. Р.“.
Иронията на ситуацията го накара да се разсмее и заличи всички мисли за опасност, както и за ужасяващата перспектива да загуби дългата си черна коса.
Докато Кадилак се мъчеше да прецени рисковете и изгодите от изпълнението на задачата, дойде последната изненада. Построеният от него самолет трябваше да има допълнително място за въоръжената му охрана.
Клиъруотър.
Облечена като вълчица, с чистата си мургава кожа, скрита под шарки от черно и кафяво, Клиъруотър щеше да се преструва на пратеничка на племето М’Кол. Истинската й задача беше да осигури морална поддръжка и — ако се наложи — да използва страхотните си сили на повелителка, за да го защити и да осигури безопасното им завръщане.
Кадилак прехапа устна; реши да не говори за онова, което беше видял в камъните — че връзката между него и Клиъруотър се е скъсала. Въпреки че не го показваше външно, тя вече не беше негов другар по душа. Мислите и земните й копнежи сега бяха насочени към облачния воин, Носителя на смърт, чиято съдба беше да се върне и да я отнесе върху кървава река.
Кръвта на Плейнфолк.
Когато беше получил това знание от камъните, той беше видял мястото, където Мистър Сноу щеше да се прости с живота, за да може той, Кадилак, да бъде спасен. В своята печал беше ронил горчиви сълзи, проклинайки дарбата си на ясновидец, и мълчаливо се беше заклел никога вече да не взема в ръка виждащ камък. Колелото се беше завъртяло, пътят беше начертан. Ако нищо не можеше да се промени тогава по-добре да не гледа в камъните. Нека бъдещето да задържи в тайна горчивините; болката на настоящето бе достатъчно тежко бреме.
През следващите дни той удължи кабината, монтира второ място зад своето и се опита да осъзнае случилото се. Докато стоеше на скалата с Клиъруотър и Мистър Сноу и гледаше как облачният воин се издига в утринния вятър и се насочва над хълмовете на юг, беше решил, че няма да има никакви обвинения и контраобвинения. Истинският воин не си позволява да бъде отклонен от такива недостойни чувства като завист или ревност. Но Кадилак едва беше започнал да прави първите неуверени стъпки по пътя и още не беше постигнал необходимата степен на философско безстрастие.
Увлечението на Клиъруотър по облачния воин го беше наранило дълбоко. Вече убеден от вътрешните си зли духове, че му липсва престиж, той не можеше да понася мисълта да бъде втори. Ако искаше да защити честта си, можеше да изобличи Клиъруотър пред цялото племе и да поиска смъртта й. По законите на Плейнфолк нейното осъждане щеше да е чиста формалност.
Но този път не беше открит за него. Дори сега Кадилак с радост би жертвал живота си, за да спаси нейния. Връзките на дружбата, вкоренени в споделената болка и радост на тяхното детство и подхранвани от тяхното „различие“ никога не можеха да бъдат скъсани, докато Мо-Таун не извикаше духовете им в сияйните си кристални води, които изпълваха голямата чаша на живота. Нещо повече, той нямаше доказателство, че Клиъруотър му е изневерила. Тя не беше признала вината си. Наистина, държането й към него се беше променило. Но той знаеше! Знаеше! Замъглените й сини очи му показваха, че умът и сърцето й са скъсали с неговите.
Знаеше също, че като събрат повелител Мистър Сноу е длъжен да застане в нейна защита и да направи така, че той да мълчи. Уважението и подчинението, изисквани от древния кодекс на летописците, правеха невъзможно един чирак да противоречи публично на своя учител. Това би било непростимо нарушение на правилата. Но дори ако беше достатъчно глупав да се опита, той никога не би спечелил в един спор с Мистър Сноу. Вместо да спечели някакво съчувствие, щеше да бъде осмян от онези, които му завиждаха и искаха да го отделят от редиците на мечките.
Най-простото решение беше да се откаже от всякаква претенция към Клиъруотър. Но дори това криеше опасности. Ако тя престанеше да посещава колибата му, всички щяха да му се присмиват, щяха да започнат да го одумват. И ако, както предполагаше той, тя и облачният воин бяха спали заедно, това нямаше дълго да остане тайна за жените от племето. Жените си имаха начини да научават такива неща. И не можеха да пазят тайна. След като новината се разпространеше, нямаше да мине много време преди двамата да бъдат изправени пред съвета на старейшините. Не. Независимо от неговите чувства най-разумният ход беше да я вземе със себе си в Бет-Лем. С това истината щеше да остане скрита за племето до тяхното завръщане — може би дори по-дълго. Гордостта му беше наранена, но той не беше толкова горд, за да признае, че участието на Клиъруотър в такова рисковано пътуване все пак ще бъде прието с радост.