Случилото се бе по волята на Талисмана.
Но разбирането не притъпи болката. Дори сега, почти девет месеца по-късно, когато умът и дните му бяха щастливо запълнени с безброй проблеми, възникващи от новите му отговорности, невидимата рана понякога се отваряше и му отнемаше новонамереното задоволство. За щастие майсторите на желязо имаха едно силно лекарство за този вид болка — една огнена течност, наречена саке, която му даваше нов, безразсъден кураж, правеше езика му остър, събуждаше желания, които неговите прислужнички робини с готовност задоволяваха. И когато цялата страст беше задоволена и горчивата болка притъпена, настъпваше… забрава.
Глава 1
Летният дворец на Йоритомо То-Йота беше разположен в Йедо на Арон-гирен, голям земен участък, който той беше кръстил „Плаващото владение“. Йедо беше име на дворец, взето от далечното минало на собствената му раса; Арон-гирен беше име, дадено от народа на отдавна измряла нация, населявала някога земята, върху която бе построен дворецът — остров с формата на раздвоена рибешка опашка, простираща се в Източно море. Нарисуваната на ръка върху коприна карта на стената на покрития с книги кабинет показваше неговата голяма глава на акула, лежаща близко до сушата, с няколко по-малки острова, хванати като лещанки в отворената й уста. Дълги тесни пясъчни рифове притискаха в прегръдките си корема на акулата като риби лоцмани, надяващи се да намерят отпадъци за угощение.
Няколко други острова лежаха между Арон-гирен и сушата; най-големи бяха Ста-тана и Мана-тана; други като Гово-наса и Ерис-ирен бяха съвсем малки. Те също съставяха част от владението на Йоритомо и в зависимост от големината си имаха едно или повече защитени с оръдия пристанища и гарнизон. Ден или нощ никакъв съд, бил той морска джонка или плоскодънна рибарска лодка с едно гребло, не можеше да избяга, без да бъде открит от вечно бдящите патрулни кораби, които кръстосваха наоколо, а когато Йоритомо беше на острова, на никого не се разрешаваше да влезе в Арон-гирен без специален пропуск. Бдителността на гарнизона предпазваше острова от нашествие от деликатно наричаните „чуждестранни тела“ и осигуряваше безопасно придвижване на Йоритомо, семейството му и неговия високопоставен антураж при техните пътувания до и от огромните имения на сушата.
Фамилията То-Йота, която се беше изявила като една от водещите самурайски фамилии през миналото столетие, държеше юздите на властта през последните осемдесет и две години. Йоритомо, нейният сегашен глава, беше шести пореден член на семейството, който носеше титлата шогун, върховен владетел на Ни-Исан, Земята на изгряващото слънце. Фамилията То-Йота беше постигнала това превъзходство над другите чрез безпрецедентното умение на своите воини и с помощта на своите съюзници — други феодали, които бяха рискували живота на роднините си, като бяха издигнали флаговете си до този на прапрапрародителя на Йоритомо.
През старите дни задачата за управление на Ни-Исан бе била по-лесна. В онзи първи период на бързо завоевание след пристигането на корабите — историческата „Седма вълна“ — бе имало само шепа феодали, но през следващите столетия в граничните райони се бяха появили нови родове, забиващи знамената си по Западните хълмове и в земите на юг от Аваши-тана. Сега там имаше седемнадесет силни владетели; седемнадесет фамилии, поддържани от армии от самураи, всеки обвързан със свещена клетва за вярност; някои дори обвързани още по-тясно, с кръвна връзка.
Тъй като основната структура оставаше непроменена, управлението на Ни-Исан трябваше, на теория, да не е никакъв проблем. Като шогун Йоритомо можеше да изисква безпрекословно подчинение от поданиците си — от най-силния феодал до последния селянин или рибар. Той имаше власт над живота и смъртта им, неговите решения по тези въпроси не можеха да се оспорват. С прост, пренебрежителен жест и без никакво обяснение можеше да заповяда на някой самурай да направи сепуку — едно ужасно болезнено самоубийство, запазено единствено за самураи, и те с готовност се подчиняваха с достойна за възхищение сила на духа.