На практика нещата не бяха толкова прости. Ако бяха, шогунатът нямаше да има скрити врагове и нямаше да е необходимо бреговете на Арон-гирен да се охраняват срещу „чуждестранни лица“. Великият някога Да-Тсуни още щеше да е на власт, а То-Йота още щеше да сече дърва сред осеяните с езера хълмове по северните граници. Върховната власт на шогуна можеше да се поддържа само ако държателят на този пост проявяваше решителност, съчетана с неотслабващо спазване на традицията и желязна воля. Но беше също така вярно, че онзи, който не се замисляше върху последствията от едно необратимо решение, не оставаше дълго на власт. Действието предизвика противодействие. Това беше основен закон. Непоклатимо правило. Шогунът може да беше дълбоко уважаван от масата нискостоящи поданици, но за своите събратя феодали той беше пръв между равни, а не недосегаем бог-император. Деспотичното поведение вече не се толерираше. В днешно време изкуството на управлението се състоеше в поддържането на равновесие. И въпреки силната философия на бушидо изборът, повече или по-малко, вече не беше просто между правилно и погрешно, а между по-малката от две злини.
Като шогун, решенията на Йоритомо се влияеха от непрекъсващия поток от информация, донасяна от неговите верни съветници чрез голяма мрежа от правителствени шпиони. Той знаеше, че външното спокойствие, наложено от кодекса на бушидо, и формалният етикет на дворцови процедури и ограничителни разпоредби, издавани от управляващия министерски съвет, са параван, зад който се крие гнездо пепелянки, разяждани от желание за власт; раздвоените им езици съскаха отровни слухове, умовете им замисляха заговори за убийства.
Навремето лоялността беше станала безгранична, безусловна. Но сега беше друго, трудно време, и залогът беше оцеляването на Ни-Исан. Първият шогунат на Да-Тсуни, лидерите на Седмата вълна, беше модел на чистота. Тяхното сваляне беше последвано от две столетия вълнения; периоди на не лек мир, изпъстрен с кървави граждански войни. С идването на власт на То-Йота беше възстановен авторитетът на шогуната, бе създадено силно правителство и повече от три четвърти век страната се радваше на относителен мир и просперитет. Но дори мирът има своите опасности. Той беше позволил феодалите да станат по-богати и още по-силни. Годишните данъци, които плащаха в хазната на шогуната, бяха повишили значително и богатството на фамилията То-Йота, но сега лоялността, както всичко друго, имаше своята цена. Защото просперитетът бе довел не само до промяна на материалното благосъстояние на обществото, а бе променил и неговите ценности. Бе разбудил желанието за прогрес, а прогресът беше меч с две остриета, който в погрешни ръце можеше да разруши Ни-Исан, както беше разрушен светът на техните предшественици.
Да, времената бяха трудни. Абсолютната власт беше опасно съблазнителна и Йоритомо трябваше да се отнася с нея предпазливо — особено когато тя беше абсолютна само по титла. Имаше моменти, когато задачата да управлява се превръщаше в смазващо бреме. През нощите, когато лежеше буден, опитвайки се да намери правилния начин на действие, Йоритомо често се беше улавял, че желае да може да размени живота си срещу по-спокойното съществуване на майстор на седла, на оръжия или на мечове. Постът на шогун носеше страхотни отговорности — особено когато си само на двадесет и осем години.
Към летния дворец на шогуна в Йедо сега пътуваше Тоширо Хазе-Гава — на борда на парния кораб от Нио-поро, едно рибарско селище на брега на Ро-дирен. Корабът държеше курс на запад близко до брега; след това се насочи през канала, следвайки линията на островите, която водеше към североизточния край на Арон-гирен.
Въпреки че на кораба се развяваха две лични знамена — знак, че е правителствен, — той бе пресрещнат от патрулна лодка с отряд моряци. След почтителна размяна на поздравления капитанът на патрулната лодка се прехвърли на парахода и любезно поиска допълнително доказателство за самоличността на Тоширо. Когато документите на Тоширо, носещи личния печат на шогуна, бяха почтително прегледани, капитанът на патрулната лодка оттегли хората си и многократно се извини за неоправданото забавяне. Тоширо отговори по подобен начин. Ако капитанът беше по-малко старателен и разследването по-повърхностно, щеше да се ядоса. Но моряците просто си изпълняваха задълженията, а образцовото поведение беше чест за техния полк и преди всичко за техния командир. И така нататък, и така нататък. След час подвижният мост на носа на парахода се спусна на кея на Ори-Ента, чието единствено достойнство се състоеше във факта, че беше разположен в точка, където северният път достигаше до морето. Осведомени от флаговете над малката каюта за управление на кораба, скромните пристанищни власти и малкото рибари, които бяха на брега, се струпаха в очакване от двете страни на пътя. Напрежението нарасна, когато двама моряци внимателно свалиха флаговете от покрива на каютата. Малко след това екипажът на кораба се събра на предната палуба и падна на колене, когато Тоширо Хазе-Гава се появи в пълна церемониална премяна, гордо яхнал коня си.