Друг път намерих някаква изоставена къща край едно оризово поле, из което се бях впуснал да ходя, и се върнах мокър до колене. Застанах на порутения зид на къщата, на камъните, заплашително обхванати от растителност, да се суша. Още не бяха изгрели звездите и вечерта бе топла, с дъх на евкалипт. До мен, като се опитваше да стои също така удобно, въпреки че беше дошла в сари, бродирано със сърма, Майтреи оглеждаше началото на гората, отвъд полето. Някакво тайнствено съчувствие на желанието ни да избягаме, да се уединим заедно, премина тогава над всичко. Гората ни приканваше с гъсталака си от дървета и сенки, с щастливите си птици. Погледнахме се и ни заля свръхестествено чувство както тогава в библиотеката. Помогнах й да скочи от зида и я целунах кратко по косата, но в целувката беше цялата ми душа, а и Майтреи се отпусна със затворени очи, без да мисли за Лилу и за госпожа Сен, които можеха да ни видят от колата. Връщахме се при тях винаги със свито сърце: дали не са ни видели?
Спомените ми за разходките остават и досега най-ярки и убийствено сладки. Защото, ако споменът за плътта отминава бързо, а сливането на телата, дори и пълното, прилича на жаждата и глада и се забравя, то нищо от тази ограниченост нямаше в нашето общуване извън града, когато очите сами казваха всичко и една проста прегръдка заменяше любовна нощ. Само там можехме да намерим отново трепета на неподвижните хипнотични, ненаситни погледи, открити в нашия първи ден, в библиотеката. Когато спирахме на бариерите, посред бял ден нашите очи се търсеха, намираха се, вкопчваха се нетърпеливо и се отдаваха така неистово чрез погледите, че се питам и сега как другите не отгатнаха нашата страст. Да не би да са смятали, че това е обичта, която те бяха пожелали?
Веднъж видях Чандернагор през нощта. Булевардът, осветен от двете страни, не можа да заличи усещането за меланхолична умора, която ми бяха оставили развалините на двореца, толкова славен някога в тази стара и забравена от бога френска колония. На връщане мислех сериозно колко силна и безсмъртна е Индия, която търпи и преглъща всичко, без да иска и да знае за нашествениците и за господарите. Пътувахме с кола от XX век, а до себе си имах една непроницаема и неразбираема душа, също така химерична и свята като другата Майтреи, отшелницата от Упанишадите. Докоснах ръката й, за да се събудя. Това момиче ли ме обича?
Най-често ходехме в Белур манастир, в ашрама19 на Свами Вивекананда20, предимно в празник, защото там Ганг тече по самите стъпала на манастира и гледката е чудна, а въздухът — изпълнен с благоухания. Там ние се разхождахме непринудено, без много думи и любовни жестове. Там ми се стори, че открих покоя, който душата ми не беше намирала никъде преди това. Това любовта към Майтреи ли беше или мотивираното ми убеждение, което ме караше за първи път да помисля да сменя религията си? Исках да приема индуизма и тогава не би съществувала никаква пречка пред нашето бракосъчетание. Питах се: ако е истина, че всички религии са добри, че същият бог се проявява във всяка от тях, тогава защо да не мога да прегърна вярата на Майтреи? Не отхвърлям вярата си от страх или от стремеж към печалба, а защото любовта ме поставя на такова изпитание. Ако една мъртва догма може да попречи на една жива любов, що за любов е това? Ако съм убеден, че истината е навсякъде, във всички религии, защо не превърна във факт това убеждение? Много лесно е да кажа, като всеки модерен мисионер, че всички религии са добри. Преситен съм от приказки. Искам да докажа на самия себе си, че индуизмът е също толкова добър, колкото и християнството, ако вярвам наистина, че има един-единствен бог, както че и двете религии биха били безполезни, ако не вярвах.
Когато казах на Майтреи това в Белур манастир, тя остана за миг смаяна от решението ми и ми призна, че ако премина към индуизма, никой не би могъл да ни раздели. Спомена за няколко случая на такава смяна на религията. (Един французин, професор в Шанти Никѐтан, женен за бенгалка — познавах го и аз и бях впечатлен от спокойствието и щастието му, пресадено на чужда земя, със синове и дъщери, които възпитава като истински индийски деца.) И същата вечер, на връщане в Бхаванипур, Майтреи сподели с госпожа Сен решението ми. Слезе при мен толкова щастлива да ми каже, че „мама“ е обхваната от радост, че всички жени горе говорят само за това и че сега, като изчакам благоприятен момент, мога да поискам ръката й без страх. Прегърнахме се тогава със сигурност и душевен покой, който по-късно ме накара да се замисля. „Нима тази търпимост, това всеобщо покровителстване няма да бъде край на нашата любов?“ — питах се аз.
19
Място за уединение и самовглъбяване, обител на отшелници, последователи на индуизма. — Б.р.
20
Свами — титла на индуистки религиозен водач, неотменна част от името на Вивекананда (1863–1902), индийски мислител-хуманист, религиозен реформатор и обществен деец. — Б.р.