Когато хазайката чу за свободна стая, едва не подскочи от радост, покани ме да видя съседната на Харолдовата стая, попита ме защо не оставам още в Бхаванипур, после, като видя, че разпитванията ме уморяват, смени темата, заинтересува се от температурата ми, посъветва ме веднага да напусна Калкута, да замина за две-три седмици някъде на планина (Дарджилинг например или Шилонг, или даже на море, в Гопалпурат-сий, където отец Джъстъс се е излекувал от преумора, защото въздухът е великолепен и в хотела вече не живее почти никой). Слушах я как говори и одобрявах всяка дума само да не ме кара да отвръщам, да разговарям, да мисля. Веднага ми донесе от хола списание „Дъ Стейтсмън“, за да потърся адреси на разни пансиони, и обсъждаше всяка местност, казваше ми кой е бил там и по какъв повод, а аз я слушах и ми се струваше, че сънувам, толкова беше невероятно присъствието ми тук — и даже животът ми, цялото ми тяло, което бях опънал в леглото, цигарите, които пушех, докато трябваше да умирам, защото бях отделен от Майтреи. Как може да има такива неща по света — питах се аз, като само чувствах, а не формулирах въпроса, — как е възможно един час след напускането на Бхаванипур да мога да слушам приказките на една старица, която дори не подозира, че има пред себе си корабокрушенец? Всичко ми се струваше нереално, невъзможно и усещах, че ще полудея, ако остана за дълго с такива хора, ако не потъна някъде в усамотение, да забравя, да се забравя. Заминаването ми изглеждаше единственото спасение, поне за известно време. Реших да замина още на другия ден, закъдето и да е.
— Моля ви, телефонирайте на господин Сен, Саут хиляда сто четирийсет и четири — обърнах се аз към госпожа Рибейро, — и му кажете да ми изпрати нещата тук…
Госпожа Рибейро винаги би се почувствала засегната да телефонира на един „цветнокож“, но в този миг беше толкова щастлива, че я чух да разговаря учтиво, навярно с Манту, и да благодари за любезността.
— Отивам да приготвя стаята — каза ми тя.
Радвах се, че отива, че сега нога свободно да въздишам и да плача. Изведнъж ме прониза мисълта, че съм остарял, че косата ми е побеляла от мъка, и скочих, за да се видя в огледалото. Едва се познах. Лицето ми беше бледо, изпито, веждите — разрошени, сякаш проскубани, не зная каква бръчка се беше вдълбала в ъгъла на устните, която съвсем ме променяше, придавайки ми вид на човек със силна воля. Учудих се, като открих в лицето си мъжествена решителност и енергичност — качества, които отдавна бях загубил. (Оттогава вече не вярвам на израженията у хората. Струва ми се, че правилата, по които лицата се изменят, нямат нищо общо с истинските душевни преживявания. Може би само очите, единствено те, могат да издадат човека.) Върнах се потиснат в леглото и запалих друга цигара.
Харолд ме посрещна с „ура“. Госпожа Рибейро му беше разяснила с няколко думи целта на посещението ми. Той се опита да ме накара да говоря, но под предлог, че ме боли главата, му казах съвсем накратко защо съм дошъл. Поиска веднага пиене. Каза ми, че всяка температура и всякаква болка минават с уиски. Пих и аз една чаша, но замайването ме накара да почувствам още по-остро отдалечаването от Майтреи. Идваше ми почти да вия. Когато пристигна Кхока, мислех, че ще го прегърна от вълнение. Беше дошъл в доста мръсно дхоти24, с напуканите си крака без сандали, и всички от къщата го гледаха с пренебрежение и отвращение, но той идваше „при мене“, влизаше и излизаше гордо, като носеше нещата ми от камиона и превеждаше хамалите през хола. Горях от нетърпение да ми каже какво става там, в Бхаванипур. Когато платих на шофьора и на хамалите, го повиках в стаята, поисках чай от госпожа Рибейро и отворих нова кутия цигари. Харолд кипеше, че не оставам с него на приказка, но вероятно отгатваше в моето внезапно тръгване от дома на Сен нещо повече от това, което му бях признал, и не се осмели да дойде и да ни прекъсне.
Кхока ми донесе един екземпляр от „Удхата“, на който Майтреи беше написала последните си думи: „На моя скъп, на моя скъп! Майтреи, Майтреи“ Само толкова? — натъжих се аз. Кхока ми каза да погледна и в края на книгата. „Сбогом, скъпи мой, не съм казала нищо, което да обвинява тебе. Казах само, че си ме целунал по челото. Трябваше да кажа — тя беше наша майка и знаеше. Алън, приятелю, скъпи мой, сбогом! Майтреи“
Взирах се занемял в почерка й. Кхока пушеше и също до едно време мълча, после неочаквано заговори, сякаш продължаваше някаква своя мисъл.
— … Така че трябваше да се разбере. Много непредпазливи бяхте. Всички ви виждаха, като се целувахте в креслото. Шофьорът казал и на Манту, и на Лилу. Никой нямаше смелост да ви предупреди…