Хъчинсън скръсти ръце и изсумтя.
— Отбих се при свързистчето, за да… — второ изсумтяване —… да му поискам извинение. В кабината заварих капитана. Говореше по радиото. Седяха с гръб към мен и не ме чуха да влизам.
Дъф усети как сърцето му спира да бие и също скръсти ръце.
— Продължавай.
— Капитанът съобщи, че на борда на кораба му се возел някой си Джонсън и напълно отговарял на описанието на криминално проявено лице. Имал белег на челото и постъпването му на служба съвпадало с датата, когато онзи бил обявен за издирване. Гласът от радиото нареди капитанът да не предприема абсолютно нищо; Дъф бил опасен. Полицията щяла да бъде в готовност при акостирането ни. Капитанът отговори, че за него това било голямо успокоение, защото те бил видял в действие в салета. — Хъчинсън посочи лепенката на челото си.
— Защо ми го казваш?
Механикът сви рамене.
— Отидох да се извиня на радиста по настояване на капитана. По неговите думи ще си задържа работата поне още известно време само защото си отказал да ме натопиш. А аз много искам да си запазя работата…
— Искаш?
Механикът изсумтя.
— Нямам друг избор. Само в това ме бива — поне според главния механик.
— Той ли ти го каза?
— Снощи се отби в каютата ми. Предупреди ме да не си въобразявам нищо, защото съм бил трън в петата на този кораб, но ме нарече добър механик. После си тръгна. На борда на този кораб бъка от чудаци, а? — засмя се Хъчинсън с почти весел вид. — Е, ще слизам в машинното.
— Чакай малко — спря го Дъф. — Каква полза има един осъден на смърт да му кажеш, че около врата му е нахлузена примка? Преди да застанем на пристанището, нямам възможност да избягам.
— Това не е мой проблем, Джонсън. Върнах ти жеста.
— Дали? Твоят кораб е пренесъл картечниците, с които са погубени жена ми и децата ми, Хъчинсън. Това, разбира се, пак не е твой проблем. И аз можех да си кажа същото, когато капитанът поиска от мен да му дам повод да ти бие шута.
Последва поредното изсумтяване.
— Ами скочи в морето, бе. И доплувай до брега. Какво толкова, няколко мили. ЕТА[11] е след девет часа — изсумтя той.
Дъф проследи как механикът потъна в търбуха на кораба.
Отиде до филистрина и погледна навън. Започваше да се развиделява. До пристигането в Капитол оставаха девет часа. Вълните се издигаха високо. Колко време ще издържи човек на такова вълнение, в толкова студена вода? Двайсет минути? Половин час? С приближаването към сушата капитанът положително ще възложи на някого да го държи под око. Дъф опря чело в стъклото.
Не виждаше изход.
Пак влезе в каютата. Погледна си часовника. Пет без петнайсет. Само след четвърт час дежурството му започваше. Легна на койката и затвори очи.
Пред взора му се появи Мередит. Стоеше на скалата насред езерото и му махаше да отиде при нея.
— Чакаме те.
Като насън, помисли си Макбет. Или все едно плуваш из подводна пещера. Сигурно така се чувстват сомнамбулите. В едната си ръка стискаше джобен фенер, в другата — дланта на Лейди. Плъзна лъча по маса с рулетка и празни столове. Продължиха да вървят. По стените шареха призрачни сенки. Над главите им проблясваха фалшиви кристали.
— Защо няма жива душа? — попита Лейди.
— Всички са се разотишли по домовете си — отвърна Макбет, освети полупразна чаша с уиски върху маса за покер и веднага се сети за дрога.
Наркотичният глад ставаше все по-осезаем, но Макбет се държеше. Беше силен, по-силен от всякога.
— Само ние двамата с теб сме, любов моя.
— Но ние никога не затваряме. — Тя пусна ръката му. — Да не си затворил „Инвернес“? Всичко си променил. Не мога да позная собственото си казино! Какво става тук?
Влязоха в друга зала, където светлият конус озари редица едноръки машини. Бяха строени под конец — същински взвод от малки спящи роботи, помисли си Макбет. Механични кутии, които никога повече няма да се събудят.
— Ама това са детски ковчези — прошепна Лейди. — Божичко, колко са много…
Гласът й се задави и тя пак започна да ридае беззвучно.
Макбет я притисна към себе си и я отдалечи от игралните автомати.
— Не сме в „Инвернес“, скъпа, а в „Обелиска“. Исках да ти покажа какво направих за теб. Виж, затворено е. Отрязали са дори електричеството. Виж, това е нашата победа. Пред теб е врагът, разгромен на бойното поле, скъпа. Не е ли красиво?
— Ужасно е, просто отвратително! И мирише. Не усещаш ли? От гардероба вони на трупове!
— Любов моя, миризмата идва от кухнята. Полицаите накарали всички незабавно да напуснат сградата — да не би някой да унищожи доказателствен материал. Виж, в чиниите още стоят парчета месо.