— Крещяха. Крещяха неистово — музика за моите уши. Ще ти дам възможност и ти да си покрещиш, Дъф. Защото смятам първо да те прострелям в корема. В името на старото ни познанство, арогантен шибаняко.
От койката се носеше остра смрад. Ситон я пое в ноздрите си. Не беше обаче прекрасната миризма на страх, а на… пот. На престояла вкисната мъжка пот. Пот, по-стара от няколкото дни, изминали от изчезването на Дъф.
Мъжът върху койката обърна лице към Ситон.
Не беше Дъф.
— К’во ста’а? — попита непознатият, одеялото се свлече и изпод него се подаде голо до кръста тяло с космати подмишници.
Ситон опря дулото на картечния пистолет в челото му.
— Полиция. Какво правиш тук и къде е Дъф?
— Спя — изсумтя мъжът. — Не виждаш ли? Нямам си идея кой е Дъф.
— Джонсън — уточни Ситон и притисна дулото толкова силно към челото му, че морякът пак отпусна глава на възглавницата.
Разнесе се ново изсумтяване.
— Помощникът на стюарда ли? Ами защо не провериш в камбуза? Или в другите каюти? По време на този рейс спим където има свободно легло. Какво е направил Джонсън? Май нещо сериозно. Абе човек, ако ще ми дупчиш главата, по-добре стреляй.
Ситон свали картечния пистолет.
— Улафсон, вземи Рикардо и претърсете кораба.
Ситон огледа внимателно подпухналото лице на непознатия. Подуши го. Мъжът наистина ли беше толкова безстрашен, или просто отлежалите миризми от телесни течности прикриваха миризмата на страх?
Улафсон продължаваше да стои зад него.
— Претърсете кораба, казах! — изкрещя Ситон.
Чу как ботушите на Улафсон и Рикардо затрополяха в канижела. Разнесе се шум от врати, отхвръкващи със замах.
Ситон се протегна.
— Как се казваш и защо носиш шапката на Джонсън?
— Хъчинсън. Шапката я вземи, ако искаш. Май ти трябва нещо, където да си напъхаш оная работа.
Ситон замахна с пистолета. Бузата на мъжа се разцепи и от раната бликна кръв. Морякът обаче запази каменна физиономия, макар очите му да се наляха със сълзи.
— Отговори — процеди Ситон.
— Събудих се, понеже умирах от студ. Мислех да си облека тениската — бях я оставил върху ей онзи сандък. Но и тениската ми, и кепето ми ги нямаше. Намерих само тази шапка и си я сложих.
Гласът на Хъчинсън трепереше. През сълзите му блестеше омраза. Страх и омраза, омраза и страх — нищо ново под слънцето, помисли си Ситон и избърса кръвта от дулото на пистолета си.
От канижела долетяха гневни гласове. Ситон знаеше какво ще стане. Щяха да претърсят целия кораб, всяко кътче и всяко ъгълче от него, но нямаше да намерят Дъф. Защото той вече беше духнал.
Трийсета глава
Дъф бързаше надолу по широки булеварди, покрай великолепни стари сгради, през паркове; минаваше покрай улични музиканти и портретисти. Усмихната двойка до маса на тротоара го упъти, след като той им показа бележката с адреса. Изгледаха малко озадачено брадата му, започнала да се отлепва от едната страна.
Дъф си наложи да не тича. Подмина капитолската катедрала.
На път към машинното Хъчинсън се бе обърнал и се бе качил обратно при Дъф. Изслуша историята му. Дори докато му разказваше неща, на които навярно сам трудно би повярвал, ако ги чуеше от другиго, Дъф забелязваше, че Хъчинсън продължава да кима, все едно всичко му звучи много познато. Сякаш от собствен опит знаеше какво са способни да си причиняват хората един на друг. Дъф приключи, а механикът му набеляза примерен план за бягство. Без колебание, стегнато и премислено — навярно някога Хъч бе изковал този план за себе си. Цялата работа беше съвсем проста: Дъф облича дрехите на Хъч, взема пилотския трап и застава готов до релинга.
— Само внимавай да стоиш с гръб към командния мостик, иначе капитанът ще види, че си ти. Боцманът ще остави ти да действаш, като те види да стоиш готов. Спускаш трапа, слизаш и заставаш на най-долното стъпало, когато лоцманският катер опре о борда. Съобщаваш на кормчията, че трябва да слезеш с тях на брега, преди „Гламис“ да е акостирал, за да вземеш резервна част от корабното дружество. Тази част ни е нужна, за да поправим брашпила[12].
— Защо?