— Това е целият план — завърши Малком. — Освен теб само ние тримата сме посветени в него. Какво решаваш, Кейтнес? С нас ли си?
Седяха близо един до друг в тясната хотелска стая. Кейтнес местеше поглед между тримата мъже.
— Ако кажа, че планът е безумен и няма да участвам, ще ме пуснете ли да си тръгна и да изпея всичко на Макбет?
— Да — отвърна Малком.
— Не е ли наивно?
— Ако имаше намерение да докладваш на Макбет, веднага щеше да кажеш „Идеята е гениална. Бройте ме е вас.“ А после — да ни издадеш. Обръщайки се към теб, поемаме известен риск, но отказваме да повярваме, че добрите хора са свършили; хора, на които им пука и поставят благото на града над своето лично благо.
— И ме мислите за такъв човек?
— Дъф те мисли за такъв човек — поясни Малком. — Той се изразява дори по-силно: сигурен е, че си такава. Превъзхождаш го — така твърди.
Кейтнес погледна Дъф.
— Идеята е гениална. Бройте ме с вас.
Малком и Флинс се разсмяха. Дори в угасналите, посърнали очи на Дъф Кейтнес зърна мимолетен весел проблясък.
Трийсет и четвърта глава
В шест без пет Макбет влезе в хотела към „Обелиска“ и се отправи към рецепцията. В просторното лоби видя само портиер, две-три пикола и трима администратори в черни костюми, които разговаряха полугласно подобно на погребални агенти. Затварянето на казиното очевидно бе ударило тежко и хотелиерския бизнес.
Без да се бави, Макбет се отправи към асансьора. Кабината чакаше отворена. Влезе и натисна копчето за двайсетия етаж. Стисна зъби и издуха поетия въздух, за да уравновеси налягането. „Най-бързият асансьор в страната“ — тръбеше шумна реклама. Навярно целяха да впечатлят провинциалистите. Дръжката на куфара се хлъзгаше в ръката му. Защо онзи злощастен комарджия Колъм бе решил да носи бомба именно в куфар с толкова фрапантен десен?
Вратите на асансьора се разтвориха и той слезе. От чертежа на сградата знаеше, че стълбите към специалното помещение са отляво. Изкачи петнайсетте стъпала и се придвижи по къс коридор до единствената врата на етажа. Вдигна ръка да почука. Спря, огледа пръстите си. Забелязваше ли леко потреперване, онова потреперване, за което ветераните разправяха, че получаваш след около седем години в Спецотряда? Треморът на седмата година. Не виждаше нищо подобно. Твърдяха, че било по-лошо, ако не се появи. Липсата му подсказвала, че е време да напуснеш Отряда.
Макбет почука.
Чу стъпки.
И собственото си дишане.
Не носеше оръжие. Знаеше, че със сигурност ще го претърсят, и не виждаше смисъл да ги изправя на нокти. Все пак идваше на бизнес среща, не на война. Повтори си наум: ще съобщи, че ще се кандидатира за кмет, ще връчи куфара в знак на признателност за направени и бъдещи услуги. Това обяснение за внезапния подарък би трябвало да бъде достатъчно правдо… Как беше думата?
— Вие ли сте господин Макбет? — попита младеж в бели бричове за езда и с ръкавици.
— Да.
— Влезте, моля. — Момчето се отмести.
От помещението се откриваше широка панорама. Дъждът беше спрял и на запад, зад „Инвернес“, следобедното слънце бе обагрило в оранжево долния ръб на тънката облачна покривка. Макбет плъзна поглед над пристанището на юг и фабричните кули на изток.
— Господин Хенд предупреди, че ще закъснее мъничко — съобщи младежът. — Ще донеса шампанско.
Вратата щракна меко и Макбет остана сам. Настани се в едно от кожените кресла до кръгла маса с плексигласов плот. Господин Хенд. Колко подходящо.[13]
Макбет си погледна часовника. От мига, когато в джипа на Спецотряда и в присъствието на Ситон издърпа металния щифт и активира обратното броене, бяха изминали точно три минути и трийсет и пет секунди. До детонацията оставаха двайсет и две минути и шестнайсет секунди.
Той стана, отиде до големия кафяв хладилник до стената и го отвори. Оказа се празен. Както и гардеробът. Надникна в спалнята. Никакви следи от човешко присъствие. Тук не живееше никой. Върна се и седна в коженото кресло.
Двайсет минути и шест секунди.
Опитваше се да не мисли, но мислите сами прииждаха.
И му повтаряха, че времето изтича.
Че мракът се сгъстява.
Че смъртта приближава.
Макбет дишаше дълбоко и спокойно. И какво, ако смъртта го сполети сега? Краят, разбира се, би бил нелеп, но нима всеки край не е нелеп посвоему? Прекъсват ни посред разказ за нас и разказът ни увисва във въздуха — без смисъл, без завършек, без последно действие, в което да настъпи развръзката. Кратко ехо от последната, недоизречена дума и ти си забравен. Забравен, безвъзвратно забравен, дори най-грамадната статуя не може да промени този факт. Онзи, който си бил, онзи, който всъщност си бил, изчезва по-бързо от концентрични кръгове, образували се във вода след хвърлен камък. И какъв е бил смисълът на това кратко, преждевременно прекъснато гостуване? Да играеш възможно по-добре, да се възползваш от развлеченията и удоволствията, предложени ти от живота, докато той все още продължава? Или да оставиш следа, да промениш поетия курс, да направиш света малко по-добро място, преди неизбежно да го напуснеш? Или смисълът е да продължиш човешкия род, да създадеш малки същества, по-пригодени за този живот, с надежда един ден човекът да се превърне в полубожеството, за което се мисли? Или смисъл просто няма? Навярно ние не сме нищо повече от изречения, изтръгнати от нескончаем, хаотичен брътвеж: всички каканижат и никой не слуша, а накрая най-лошото ни предчувствие се оправдава — ние сме сами. Съвсем сами.