Седемнайсет минути.
Сам. После Банко се появи и го отведе със себе си, приобщи го към семейството си. А сега Макбет се отърва от него. Отърва се от всички. И пак остана сам. Той и Лейди. За какво му беше всичко това? Искаше ли го изобщо? Или искаше да го даде на някого? Заради нея ли го правеше? Заради Лейди?
Четиринайсет минути.
Наистина ли си въобразява, че ще трае дълго? Не е ли всичко това крехко като психиката на Лейди, не е ли обречено да рухне — империята, която се опитват да построят? Не е ли въпрос на време да се сгромоляса? Вероятно да. Но какво друго имаме ние, хората, освен време, малко време, смазващата преходност на реалността?
Единайсет минути.
Къде се бави Хеката? Вече не разполага с време да отнесе куфара до пристанището и да го запокити в морето. Другата възможност е да го пусне под някой капак на канализационна шахта, но посред бял ден рискува минувачите да го разпознаят — след последните новинарски емисии и вестникарски заглавия стана публична личност.
Седем минути.
Макбет реши. Хеката не се ли появи до две минути, си тръгва. И оставя куфара тук с надежда Хеката да влезе, преди бомбата да е избухнала.
Пет минути. Четири минути.
Макбет стана, отиде до вратата и започна да слухти.
Нищо.
Три минути и половина.
Крайно време да се оттегли.
Хвана дръжката и я натисна. Дръпна. После по-силно. Не успя да отвори. Беше заключен.
— Значи смятате, че сте станали жертва на измама, сър, така ли? — Лейди стоеше до масата с рулетка.
Повикаха я, защото един от посетителите вдигна скандал. Човекът, не съвсем трезвен, все пак не можеше да се нарече и пиян. Кариран, намачкан костюм. Беше повече от очевадно, че е бивш клиент на „Обелиска“ и идва от селски район.
— И още как! — отвърна той, докато Лейди оглеждаше игралата зала.
И тази вечер гъмжеше от народ. Налагаше се да назначи допълнителен персонал. На бара спешно им трябват още двама.
— Топчето спря три пъти подред върху 14. Каква е вероятността това да се случи?
— Същата, каквато е и вероятността да спре върху 3, 24 или 16 — отвърна Лейди. — Едно към петдесет хиляди. Такава е вероятността и за които да е други три произволни числа.
— Но…
— Сър — усмихна се Лейди и дискретно докосна ръката му, — някога съветвали ли са ви при бомбардировка да се скриете във вече издълбан кратер, защото вероятността втора бомба да улучи същото място, е съвсем незначителна? В такъв случай, значи сте станали жертва на измама. Но тук, в „Инвернес“, ние не си служим с лъжи. Тя му подаде жетон. — Вземете си питие от бара за моя сметка. Само ви моля да помислите върху думите ми. Ще се убедите в тяхната логика и после пак ще поговорим, става ли?
Клиентът леко наведе глава назад и я огледа. Взе жетона и се отправи към бара.
— Лейди.
Тя се обърна. Над нея се извисяваше грамадна широкоплещеста жена. Или мъж.
— Господин Хенд иска да говори с вас. — Жената мъж кимна към възрастен господин, застанал няколко метра по-нататък.
Беше облечен в бял костюм, имаше тъмна, видимо боядисана коса и се подпираше на позлатен бастун, докато любопитно оглеждаше кристалния полилей.
— Дайте ми само две минутки… — усмихна се Лейди.
— Господин Хенд е известен и под псевдоним. Започва пак с буквата X.
Лейди се сепна.
— Но предпочита името Хенд — добави с усмивка жената мъж.
Лейди тръгна към стареца.
— „Бакара“[14] или „Бохемия“? — попита той, без да откъсва поглед от полилея.