Помощ!
Но светът не е така устроен. Не е място, подходящо да вършиш добри дела. По нищо не прилича на света от забързаните кадри с комичните поп-певци. Не можеш да помогнеш на никого. Нито на баща си, нито на майка си, нито на други деца. Можеш да помогнеш само на себе си.
Пред тях спря автобус и Улафсон наби спирачки. На тротоара се изсипаха млади хора, предимно жени. Издокарани. Събота вечер. Ето това трябваше да прави и той тази вечер. Да изпие една бира, да потанцува с някоя девойка. Да се забавлява, за да забрави как мъртвият шофьор рухна на земята.
От съседната седалка Ситон се пресегна и изключи радиото. Линда Томпсън тъкмо изпълняваше „I want to see the bright lights tonight“[15].
— Откъде се взеха, да му се не види? Дъф, Малком, Кейтнес и младежът, дето май е синът на Банко.
— В Управлението ли се връщаме? — попита Улафсон. Все още не беше твърде късно да прекара една хубава съботна вечер.
— Не. Първо трябва да хванем хлапето.
— Сина на Туртел ли?
— Не искам да се връщаме с празни ръце при Макбет, пък и хлапето може да ни послужи. Тук завий наляво. Намали.
Улафсон свърна по тясна улица и хвърли поглед към Ситон. Беше отворил прозореца и душеше въздуха. Ноздрите му ту се издуваха, ту се стесняваха. Улафсон понечи да попита как Ситон е разбрал накъде е побягнало момчето, но се въздържа. Щом Ситон умее да излекува навехнато рамо само с едно докосване, защо да не е способен да надуши следи на беглец. Улафсон страхуваше ли се от новия си началник? Определено изпитваше известна боязън. Питаше се съжалява ли за сключената седалка. Тогава нямаше как да предвиди, че ще се стигне дотук. Хирургът в болницата му показа на рентгеновите снимки разкъсаната от куршум раменна става. Травмата беше необратима и оттук нататък на Улафсон не му оставаше друго, освен да се подготви психически, че с кариерата му на снайперист в Спецотряда е свършено. За броени минути лекарят му отне всичко, за което бе бленувал и мечтал. И Улафсон бързо се съгласи да приеме сделката, ако Ситон му излекува рамото. Не вярваше, че е възможно. Кой е способен да излекува такава травма за едно денонощие? Пък и какво имаше да губи? Вече се бе врекъл в преданост на братството. Ситон не поиска нищо повече от това, което в известен смисъл Улафсон вече бе засвидетелствал на него и на Спецотряда.
Не, излишно е да съжалява. Пък и ето какво се случи с най-добрия му приятел, с Ангъс. Измени на Спецотряда. Какъв идиот. Предаде единственото и най-скъпото, което имат. Девизът им — „Калени в огън, сплотени до последна капка кръв“ не е износено клише, а закон. Трябва да са такива, няма друга възможност. Улафсон не иска други възможности. Иска тази. Да знае, че върши смислена работа, че означава нещо за някого. За другарите си. Дори когато не вижда смисъл в мисиите. Това не е негова работа. Нито пък работа на глупавия инат Ангъс. Сигурно беше нещо мръднал. Ангъс се опита да го завербува за каузата си, но Улафсон го прати по дяволите. Отказа да предаде Спецотряда. Ангъс го изгледа втренчено и попита как така рамото му се е оправило толкова бързо; такава огнестрелна рана не зараства за два-три дни. Улафсон не му отговори. Само му показа вратата.
Улицата свърши. Стигнаха до речното корито.
— Горещо, направо пари — установи доволно Ситон. — Да вървим.
Слязоха от колата и тръгнаха покрай брега. Докато подминаваха бордеите, Ситон душеше въздуха. Спря до червена къща.
— Тук ли? — попита Улафсон.
Ситон подуши.
— Курва! — заяви на глас и продължи напред.
Подминаха изгоряла къща, гараж с метална решетъчна врата и се озоваха пред дървена къща с котка на стълбите.
15
I want to see the bright lights tonight (англ.) — Довечера искам да видя ярките светлини. — Бел. прев.