— Не, сър. Ще я събудите ли?
Макбет прокара пръст по върха на кинжала. Колко време изкара „чист“? Продължаваше ли да копнее по съня, по дълбокия, тъмен, безсънищен сън? Защо да не се качи в апартамента, да се сгуши до нея и да й каже „Махаме се оттук. Ти и аз отиваме някъде, където всичко това, „Инвернес“, градът не съществува, където не съществува нищо освен мен и теб.“ Тя го искаше колкото и той. Бяха се залутали, но трябваше да има път назад, начин да се върнат на мястото, откъдето тръгнаха. Имаше път, разбира се, просто Макбет не го виждаше в момента. Ще поговори с нея и тя ще му покаже откъде минава този път, както винаги бе правила. Тогава какво го спира? Какво е това странно предчувствие, което буди у него нежелание да се качи при нея, кара го да отлага, да продължава да седи в тази студена, празна зала, вместо да лежи в топлите прегръдки на любимата си?
Обърна се и погледна момчето. Ситон беше завързал сина на Туртел за лъскавия кол в средата на помещението. Дебела верига омотаваше издължения тънък врат на момчето. Приличаше на куче. На куче, легнало неподвижно на пода и устремило към Макбет молещи очи. Откакто дойдоха, не бе откъснало поглед от него.
Макбет се надигна от стола и ядосано възкликна.
— Да вървим да поговорим с нея, Джак.
Стъпвайки безшумно по дебелите килими, двамата се носеха като призраци по стълбите и коридора. Макбет се забави доста, докато намери ключа от връзката. Оглеждаше всеки ключ, сякаш съдържаше шифър, отговор на въпрос. Какво гласи този въпрос, Макбет не знаеше.
Отключи и влезе. Лампата в стаята беше угасена, но през пролука между завесите проникваше лунна светлина. Макбет спря и се ослуша. Гръмотевиците бяха замлъкнали. Цареше пълна тишина, всичко бе стаило дъх.
Кожата й беше съвсем бледа, направо безкръвна, клепачите — прозрачни. Косата лежеше разпиляна върху възглавницата като червено ветрило.
Той се приближи до леглото и сложи длан върху челото й. У нея още бе останала малко топлина. Върху кувертюрата отстрани имаше лист. Ето какво бе написала върху него Лейди:
Макбет се обърна към застаналия на прага Джак.
— Тръгнала си е преждевременно.
— К… какво к… казахте, сър?
Макбет придърпа стол до леглото и седна. Не за да бъде близо до нея — тя вече не беше тук. Просто искаше да поседи.
Чу ужасения писък на Джак зад гърба си. И служителят бе видял спринцовката, стърчаща от ръката й.
— Да не е…
— Да. М-м-мъртва е.
— Откога…
— Отд-д-давна.
— Но аз говорих с…
— Тя започна да гасне от нощта, в която намери бебето в кутията от обувки, Джак. Известно време се преструваше на жива, но това са били предсмъртни конвулсии. Мислеше само за детето си. Смяташе, че за да го види пак, трябва да се пресели в отвъдното. Изгубихме я в мига, когато тя повярва на утешителната представа, че оттатък се срещаме с нашите любими хора.
Джак пристъпи крачка напред.
— Но вие не вярвате в това, нали?
— Не — когато слънцето грее от безоблачно небе. Ала ние живеем в град без слънце, където всяка утеха ни е насъщно нужна. Затова, общо взето, вярвам.
Макбет се учуди как така не изпитва нито печал, нито отчаяние.
Навярно защото отдавна знаеше, че всичко ще приключи по този начин. Знаеше го и си затваряше очите. Сега не изпита нищо друго освен празнота. Самотен пътник седи в чакалня посред нощ. Влакът, с който ще пътува, е обявен, но не пристигна. Какво прави в такъв случай пътникът? Чака. Стои на едно място, примирява се със закъснението и чака влакът да дойде.
Макбет вдигна листа.
„… пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе сетната частица на срока ни.“
Четирийсет и първа глава
Дъф слухтеше в асансьора, с който той, Малком и пазачът слизаха към мазето в Главното управление.
— Добре де, почивни дни са, но сигурен ли си, че няма никого? — попита Дъф пазача, с когото Малком проведе продължителен разговор по телефона от дома на Туртел.