— Ставай да… — подхвана той.
— Макбет. — Гласът зад гърба му тътнеше през коридора като далечен гръм. — Молбите ти са чути. Нося ти нужното.
Макбет се обърна и плъзна поглед нагоре. И още по-нагоре.
— Как разбра, че съм тук, Стрега?
— Имам очи и уши навсякъде. Заповядай — подарък от Хеката.
Макбет огледа пликчето, което Стрега пусна в шепата му.
— Искам да си го платя. Колко?
— Да платиш за подарък? Хеката ще се обиди. Лека нощ. — Стрега се обърна и се отдалечи.
— Няма да го приема! — извика Макбет и хвърли пликчето след нея, ала мракът вече я бе погълнал.
— Ако ти не го искаш… — обади се плахо едноокото момче, — имаш ли нещо против аз да…?
— Да не си посмял — проръмжа Макбет.
— Какво ще правиш?
— Каквото налагат обстоятелствата.
Отиде и вдигна пликчето. Върна се. Подмина протегнатата ръка на момчето.
— Няма ли да ми дадеш поне…
— Върви в ада — тихо просъска Макбет. — Ще се видим там.
Макбет се спусна по стълбите към вонящата тоалетна, изгони жена, седнала на пода, скъса пликчето и изсипа праха върху плота до умивалника под огледалата. Разтроши бучиците с дръжката на кинжала. Нави банкнота на руло и смръкна жълтеникавия прах първо в едната, после и в другата ноздра. За удивително кратко време активните вещества проникнаха през лигавицата в кръвообращението. Последното, което му мина през ума, преди заразената с наркотик кръв да нахлуе в мозъка, беше, че чувството наподобява среща със стара любовница. Ослепителна, изключително опасна любовница, не остаряла нито с ден дори след толкова много години.
— Какво ти казах? — Хеката тракна с бастуна по пода пред мониторите на камерите за видеонаблюдение.
— Че няма нищо по-предсказуемо от влюбен наркоман и моралист.
— Именно, Стрега.
Макбет застана горе на стълбището към входа на гарата.
Работническият площад се нагъваше пред него като море, вълните с цвят на паваж се разбиваха, при всяко тяхно повдигане и снижаване се чуваше тракане на зъби. Долу „Инвернес“ приличаше на параход с гребни колела, огласян от музика и смях, а водата, която течеше от главината на бавно въртящите се, скриптящи колела, искреше под светлината. Макбет тръгна. През мрака към „Инвернес“. Носеше се във въздуха, краката му не докосваха земята. Прелетя през вратата и се озова на рецепцията.
Администраторът го погледна и кимна дружелюбно. Макбет се обърна към игралната зала. Лейди, Малком и Дъф още разговаряха на бара. Макбет се качи по стълбите. Имаше чувството, че лети. Пое по коридора и спря пред вратата на Дънкан.
Пъхна универсалния ключ в отвора, завъртя топката и влезе.
Завари всичко, както го беше оставил. Вратата на банята продължаваше да стои открехната. Вътре светеше. Макбет се прокрадна до леглото. Погледна спящия директор и бръкна под якето си с лявата ръка. Напипа дръжката на кинжала.
Вдигна ръка. Вече беше много по-лесно. Прицели се в сърцето. Така някога се прицели в сърце, издялкано в ствола на дъб. Тогава ножът се вряза точно между двете издълбани имена. Мередит и Макбет.
— Недейте спа! Макбет закла съня.[4]
Макбет се вцепени. Кой изрече това — Дънкан, самият той или адската смес?
Вгледа се в лицето на директора. Очите му си стояха затворени, продължаваше да диша равномерно и дълбоко. Неочаквано Дънкан отвори очи и изгледа спокойно Макбет.
— Макбет?
Погледът на директора спря върху кинжала.
— Стори ми се, ч-ч-че ч-ч-чух нещо вътре — изпелтечи Макбет. — И влязох да проверя.
— Охраната ми…
— Ч-ч-ч-ува се, че хъркат.
Дънкан наостри уши и се прозина.
— Добре. Не ги буди. Явно няма нищо опасно. Благодаря ти.
— За нищо, сър.
Макбет тръгна към вратата. Вече не се носеше по въздуха, но по цялото му тяло плъзна чувство на облекчение, дори на радост. Беше спасен. Директорът на полицията го освободи. Макбет взе решение. Лейди да казва и да прави каквото иска — тази история приключва тук. Пет крачки. Посегна към топката на вратата със свободната си дясна ръка.
Зърна движение в полирания месинг.
Като в абсурден филм, където всичко е деформирано, като в криво огледало от лунапарк Макбет видя как Дънкан извади нещо изпод възглавницата си и го насочи срещу гърба му. Пистолет. Пет крачки. Оптималното разстояние за хвърляне на нож. Макбет реагира инстинктивно. Завъртя се рязко и кинжалът изхвърча от ръката му посред пируета.
4
Шекспир, Уилям, „Трагедии, том 2“, „Макбет“, „Народна култура“, София, 1974, превод Валери Петров. — Бел. прев.