По-късно Кайт, радиожурналистът с характерното „р“, коментира в предаването си, че по време на пресконференцията директорът се прозявал отегчено, демонстрирал незаинтересованост и все си гледал часовника. Майната му на Кайт.
В отдел „Охранителна полиция“ пък, обратното, окачествиха новия директор като много деен, защото лично се отби и пренасочи колите от Втори район запад към Първи район изток. Обясни, че е крайно време патрулите да обхождат и кварталите на обикновените хора; така към обществото се изпраща важен сигнал: полицията не бди само над „престижните“ квартали.
Кайт може да беше кисел, но Банко остана много доволен от поканата за вечеря и най-вече от настояването на Макбет да доведе и Флинс.
— Хубаво е момчето да свиква да общува с важни клечки — подчерта Макбет. — А междувременно ти си помисли какво предпочиташ: да оглавиш Спецотряда, „Оргкрим“ или да ми станеш заместник.
— Аз ли?
— Не се стресирай, Банко, само си помисли. Нали?
Банко се засмя тихо в слушалката. Добродушен както винаги. Сякаш в главата му не се върти нито една лоша мисъл. Навярно просто не изпитва угризения заради лошите си помисли. Е, довечера предателят щеше да се изправи пред своя създател и унищожител.
На вратата към клубните помещения на „Норс Райдърс“ не пазеше никой. Явно не разполагаха с достатъчно персонал, че да поставят охрана.
Макбет слезе от колата и влезе вътре. Спря и се огледа. Обзе го чувството, че години са изминали, откакто двамата с Дъф нахълтаха в същата тази стая. Продълговатата маса я нямаше, до бара стояха трима мъже в кожени якета с емблемата на клуба и с увиснали шкембета и две жени с навирени цици. Едната държеше бебе. То риташе под мускулестата й ръка, татуирана с името „ШОН“.
— Колин, това не е ли…?
— Същият — отговори мъжът до нея — мустакат плешивец. — Той рани Шон.
Макбет си спомняше името от доклада. Странно как непрекъснато забравя имената на хора, с които се запознава, но не и вписаните в служебната документация. Шон. Онзи път пазеше на вратата; Макбет заби кинжала си в рамото му. Този тип още лежеше в следствения арест.
Мъжете се взряха в Макбет с изумление и гняв. Той си пое дъх. В увисналата тишина се чуваше скърцането на дюшемето под стъпките му, докато върви към бара. Вече се разкайваше за изсмърканата линийка адска смес на тръгване от Главното управление, защото наркотикът го правеше склонен към необмислени рискове. Думите, излезли от устата му, само потвърдиха колко е прав в преценката си:
— Я какво мъртвило! Ама къде са се дянали всички? А, да, вярно: или в пандиза, или в моргата. Един „Глендоран“, моля.
Макбет забеляза как погледът на бармана се стрелна встрани. Знаеше, че атаката ще дойде отляво и все още разполага с цялото време на света. Поначало Макбет имаше бързи рефлекси, но след доза адска смес ставаше като муха: можеше да се прозине, да се почеше по гърба и да си погледне часовника с изумително мудния секундарник, докато ръката, замахнала да го удари, лети във въздуха. Точно преди мустакатият Колин да го цапардоса, Макбет отскочи назад и юмрукът, прицелил се в прясно подстриганото му слепоочие, потъна във въздуха. Макбет нанесе страничен удар с лакът. При сблъсъка не усети почти нищо, само чу хрущене на хрущял и трополене от съборени столове.
— С лед — уточни Макбет.
После се извърна настрани — точно навреме, за да види, че онзи е свил пръстите на дясната си ръка и се готви за удар, изпънал назад дясното си рамо. Макбет пресрещна полетелия към него юмрук. Но вместо очаквания звук от удар с пестник се чу глух хрясък — кокалчетата на Колин бяха срещнали рикасото[5]. Последваха проточените му вопли, когато откри, че кинжалът е пронизал целия му юмрук и е потънал в китката. Макбет изтръгна рязко кинжала.
— … и малко сода.
Мустакатият се свлече на колене.
— Какво е това, за бога? — разнесе се глас.
Идваше от страничната врата към гаража. Появи се мъж с голяма брада и кожено яке с по три нашивки на всяко рамо. Държеше пушка със скъсена цев.
— Поръчка — отвърна Макбет и се обърна към вцепенения барман.
— За какво? — Онзи се приближи.
— За уиски. И за още нещо.
— Какво е другото?
— Привет, Сержанте. Ти въртиш бизнеса в отсъствието на Свено, нали? Впрочем, той къде се е покрил този път?
— Казвай за какво си дошъл и дим да те няма, проклето ченге.
— Не искам да обиждам заведението ви, но има какво да се желае от обслужването. Да обсъдим въпроса на спокойствие някъде отзад, Сержанте?