„Едно възможно решение … — пише той, а после спира и задъвква края на химикалката.“
„Едно възможно решение би било да изтичам до плажа, да хвана Сандра Дикс за ръката, да я издърпам зад някоя дюна, да сваля долнището на банския й и …“
— Чашка чай, Род? Тъкмо ще правя за Мег и за мен. — Потното червено лице на Бев поглежда от отворения прозорец. Родни спира да пише и виновно покрива написаното. След заминаването й той накъсва страницата на малки парченца и ги хвърля в кошчето за хартия, където ги очакват няколко други накъсани и смачкани парчета хартия. Той започва отново на чист лист.
„Въпросът е, следователно, как литературната критика …“
Морис Зап, който е проспал тези няколко минути, изведнъж се събужда отново, обзет от паника, но като поглежда просветващия циферблат на електронния си часовник, с облекчение открива, че е само 5.15. Измъква се от леглото, като се почесва и потреперва леко (Суолоу, с типично британска пестеливост изключва парното през нощта), навлича хавлиен халат и безшумно прекосява коридора на път за банята. Дръпва шнурчето за светване зад вратата и се смръщва, когато флуоресцентното осветление изсвистява и рикошира от белите и жълти плочки. Уринира, измива ръцете си и изплезва езика си срещу огледалото над мивката. Той напомня изсъхналото русло на силно замърсена река. Прекалено много алкохол и прекалено много пури предната вечер. И всяка вечер.
За учения, обикалящ по света, това е точката на най-голям денонощен спад, когато трябва да се изтръгне от съня и да стане сам в тъмното, за да хване ранния самолет; насочил поглед към обложения си език в огледалото, разтриващ зачервени очи, опипващ наболата си брада, той за момент се учудва защо ли прави всичко това, дали играта си струва усилията. За да се отръска от тези депресиращи мисли, Морис Зап решава да си вземе набързо душ, и — много жалко, ако бученето и воят на водопроводните тръби разбуди домакините му. Той самият надава вой и затреперва, защото водата е едва-едва хладка, но ефектът от душа е освежаващ. Самобръсначката му на околосветски пътешественик, приспособена да работи на всички известни волтажи, а при нужда и на батерии, забръмчава, бръмва и мозъкът на Морис. Той отново поглежда часовника си: 5:30. Таксито е поръчано за шест, има достатъчно време за едно кафе долу в кухнята. Ще закуси на аерогара Хийтроу, докато чака връзката си за Милано.
Три хиляди мили на запад от тук, в Хеликън, Ню Хемпшир, в писателската колония, скрита дълбоко навътре в боровата гора, бившата съпруга на Морис Зап, Дезире, се мята неспокойно в леглото. Часът е 12:30 и тя е стояла будна откакто си легна преди един час. Това е, тя си знае, защото се тревожи за свършената през изминалия ден работа. Успя да напише хилядата думи в едно от дървените бунгала в гората, към които всяка сутрин, с приготвени обеди и пълни термоси, се отправят пребиваващите тук писатели, за да се заключат в усамотение, всеки с музата си; беше се върнала в централната сграда късно следобед, радостна от това изключително постижение. Но в течение на вечерта, докато разговаряше с останалите писатели и художници по време на вечерята, пред телевизора и на масата за игра на тенис, мънички съмнения започнаха да я човъркат за тези хиляда думи. Бяха ли точно тези, които трябваше да бъдат, единствено възможните? Тя устоя на внезапното желание да се втурне нагоре към стаята си и да ги прочете отново. Ежедневието в Хеликън е строго, почти монашеско: дните са за тиха, усамотена битка с изкуството на творчеството; вечерите — за общуване, разговори, почивка. Преди да си легне, Дезире си обеща да не поглежда написаното, а да го остави до сутринта да отлежи, първите минути от следващия ден бяха запазени за тази цел — колкото по-дълго го оставеше да отлежи, толкова по-вероятно беше, че ще е забравила какво е написала и, следователно, ще може да чете написаното с нещо като обективно око, да почувства неочаквания шок при първия прочит, който се надяваше да предизвика у своите читатели.