За такива празненства изисквания няма, затова гостите си измислят свои: родителите на Малкълм са изпратили огромна бутилка шампанско и каса тосканско вино от винарна в Монталчино, на която са съсобственици. Майката на Джей Би пък му е изпратила брезентово чувалче луковици на нарциси — за Харолд и Джулия, и картичка за него, лелите му са изпратили една орхидея. От Прокуратурата се получи огромен сандък с плодове и с картичка, подписана от Маршал, Ситизън и Роудс. Мнозина носят вино и цветя. Алисън, която преди години го беше издала пред Харолд за курабийките бактерии, носи четири дузини, украсени по неговия първоначален замисъл, и той се изчервява, а Джулия пищи от радост. Остатъкът от деня му носи огромно щастие: каквото и да прави в този ден, то е съвършено, каквото и да каже, то звучи уместно. Хората искат да общуват с него, а той не се отдръпва, не се притеснява, докосват го, а той не ги спира. Лицето го боли от усмивки. Десетилетията одобрение, обич са вместени в този единствен следобед и той не може да му се насити, замаян, толкова необичайно е всичко. Чува как Анди спори с доктор Кашер за огромното ново сметище, което смятат да правят в Гургаон, наблюдава как Уилем слуша някогашния му преподавател по наказателно право, чува неволно как Джей Би обяснява на доктор Ли защо творческата сцена в Ню Йорк е невъзстановимо прецакана, гледа крадешком как Малкълм и Кери се опитват да извадят най-голямото хлебче с раци, без да преобърнат цялата купчина.
Надвечер всички вече са си тръгнали и във всекидневната се ширят само те шестимата: той, Харолд, Джулия, Малкълм, Джей Би и Уилем. В къщата отново цари пълен хаос. Джулия споменава да вечеряли, но всички — дори той — са преяли и никой, дори Джей Би, и не мисли за храна. Джей Би е подарил на Харолд и Джулия картина, на която е изобразен той, и преди да им я връчи, е казал:
— Не е правена по снимка, правена е само по скици.
На картината, която Джей Би е нарисувал с акварел и туш върху кадастрон, се виждат лицето и вратът му и тя е в стил, различен от онзи, който той свързва с творчеството на Джей Би: по-пестелив, с повече движение, в по-строга сива гама. На нея дясната му ръка е застинала над гърлото му, сякаш той се кани да се сграбчи за врата и да започне да се души, устата му е леко отворена и зениците му са много разширени, като на котка в тъмното. Няма как да го сбъркаш — той разпознава като свое дори движението, въпреки че точно сега не се сеща какво означава знакът и с какво чувство е бил съпътстван. Лицето е малко по-голямо от естествените размери и всички го гледат в мълчание.
— Наистина добра работа — казва накрая Джей Би, явно е доволен. — Съобщи ми, ако решиш да я продаваш, Харолд.
Сега вече всички се смеят.
— Колко, колко е красива, Джей Би… много благодаря — изрича Джулия и Харолд го повтаря като ехо.
Както винаги пред свои портрети, рисувани от Джей Би, на него му е трудно да разграничи красотата на изкуството от омерзението, което изпитва към собствения си образ, но не иска да е неблагодарен, затова повтаря похвалата.
— Чакай, и аз имам нещо — намесва се Уилем и се насочва към стаята, а после се връща с дървена фигура с височина към половин метър на брадат мъж със синя като хортензия дреха, с ореол от пламъци, надвиснали над червеникавата му коса като качулка на кобра, с дясна ръка, вдигната на една страна пред гърдите му, и с лява, отпусната отстрани до хълбока.
— Този пък кой е? — пита Джей Би.
— Този е свети Юда, известен и като Юда Тадей — отвръща Уилем. Слага го на масичката, обръща го към Джулия и Харолд. — Взех го от едно антикварно магазинче в Букурещ — обяснява им. — Казаха, че бил от края на деветнайсети век, но знам ли… според мен просто са го издялкали от дърво в някое село. Въпреки това ми хареса. Красив и достолепен е като нашия Джуд44.